„Всяко лято след това“ на Карли Форчън: Спиращ дъха романс за вторите шансове

През септември, когато носталгията по отминаващото лято ни е застигнала с пълна сила, у нас излиза нов романтичен роман, който ще ни приюти сред страниците на топла като последните лъчи от красив летен залез история.

„Всяко лято след това“ е дебютният роман на канадската писателка Карли Форчън, който веднага спечели вниманието на читатели и критика и се нареди сред номинираните книги за „Най-добър романтичен роман“ и „Най-добър дебютен роман“ на наградите Goodreads Choice Awards през 2022 г.

В духа на книгите на Емили Хенри и Кристина Лорен, „Всяко лято след това“ е мъдра и изпълнена с емоции история за вторите шансове, която – също като лятото – няма да ви се иска да приключи.

Казват, че никога не можеш да се върнеш у дома отново, а за Персефона „Пърси“ Фрейзър това твърдение важи с двойна сила, откакто преди повече от десетилетие е направила най-голямата грешка в живота си. Импулсивна и глупава грешка, която я отдалечава от единственото място, което е наричала дом. И от единствения човек.

Избягала далеч от блестящите летни дни на брега на езерото в Барис Бей, Пърси живее в стилен апартамент в големия град, прекарва времето си в срещи с приятели и държи всички на безопасно разстояние от сърцето си.

До момента, в който едно неочаквано обаждане не я връща обратно към спомените ѝ за Барис Бей. Към мъгливите следобеди и топлите летни нощи, които прекарва в продължение на шест лета с най-добрия си приятел Сам. Към миговете, в които приятелството им се превръща в нещо повече – до момента, в който всичко грандиозно се разпада.

Сега Пърси ще трябва да се завърне на езерото, където годините може и да са отминали, но за връзката ѝ със Сам може би все пак има надежда. Пърси ще трябва отново да се изправи срещу решението, което е взела преди толкова много време. Но може ли любовта да бъде по-силна от грешките в миналото? Или младата жена ще трябва още веднъж да напусне Барис Бей… този път завинаги.

Дебютният роман на Карли Форчън е мащабна и носталгична история за любовта, хората и изборите, които ни бележат завинаги.

Изпълнен с копнеж и носталгия по онази лятна любов, която всеки някога е изпитвал в живота си и така и не е забравил, „Всяко лято след това“ е завладяващо и интимно писмо в бутилка. Отворете го, когато ви се прииска да поканите лятото в душата си!

„Всяко лято след това“ надмина и най-високите ми очаквания. Карли Форчън пише умно, прозата ѝ е великолепна, а героите ѝ се усещат като живи – по онзи толкова рядко срещан начин – герои, каквито читателите не спираме да търсим,“ пише за книгата Емили Хенри.

„Сладка история за втория шанс и за това как бъдещето ни никога не се оказва точно каквото сме си го представяли,“ казва за „Всяко лято след това“ Джоди Пико.

Из „Всяко лято след това“ на Карли Форчън

 

ЧЕТВЪРТИЯТ КОКТЕЙЛ ПРЕДИ ми изглеждаше добра идея. Както и тази прическа, между другото. Но сега, докато се боря да отворя вратата на апартамента си, започвам да се досещам, че може би на сутринта ще съжалявам за този четвърти шприц. Може би за прическата също. Джун ми каза, че да си направя бретон след раздяла, почти винаги се оказва грешка, когато днес седнах на стола ѝ, за да ме подстриже. Обаче Джун не е тази, на която ѝ се налага да ходи на годежа на приятелите си, след като съвсем наскоро се е разделила с гаджето си. Бретонът беше задължителен.

Не че продължавам да съм влюбена в бившия си. Не съм. Никога не съм била. Себастиан донякъде е сноб. Обещаващ корпоративен адвокат, той нямаше да издържи и час на партито на Шантал, без да се подиграе с избора ѝ на марково питие и да цитира някаква превзета статия в Ню Йорк Таймс, обявяваща края на коктейла Аперол шприц. Вместо това щеше да се преструва, че изучава листата с вината, щеше да задава на бармана досадни въпроси относно контролирания район и киселинността и независимо от отговорите, да поръча чаша от най-скъпото червено. И не защото има изключителен вкус или е познавач. Просто купува скъпи неща, за да създаде у хората впечатление, че е изтънчен.

Двамата със Себастиан прекарахме заедно седем месеца. Това е най-дългата ми връзка досега. Накрая той каза, че вече изобщо не знаел коя съм. И беше прав.

Преди Себастиан, момчетата, които избирах, искаха да се забавляват и нямаха нищо против нещата да не се задълбочават. По времето когато го срещнах, си мислех, че да порасна, означава да си намеря някого, към когото да се отнасям сериозно. Себастиан беше подходящ. Беше привлекателен, доста начетен и проспериращ и независимо че бе малко надут, можеше да говори почти с всеки за почти всичко. Но за мен все още е трудно да разкривам пред някого твърде много за себе си. Отдавна се научих да потискам склонността си да бълвам разни мисли без предварителна вътрешна цензура. Мислех, че се справям добре, давайки истински шанс на нашата връзка, но накрая Себастиан осъзна моето безразличие и беше прав. Не ми пукаше за него. Не ми пукаше за никого.

Съществуваше само единственият.

И този единствен си бе тръгнал отдавна.

Така че аз с удоволствие прекарвам време с мъже и оценявам как сексът ми служи като аварийна стълба, за да се спася от спомените си. Обичам да разсмивам мъжете, обичам да бъда в компания, обичам за разнообразие да се откъсвам от вибратора от време на време, но не се привързвам и не се задълбочавам.

Все още се мъча да отключа вратата – ама сериозно, да не би да се е повредила ключалката, – когато телефонът в чантата ми избръмчава. Което е странно. Никой не ме търси толкова късно. Всъщност никой не ме търси, с изключение на Шантал и на родителите ми. Обаче Шантал все още е на партито си, а родителите ми са на екскурзия в Прага и сигурно още не са се събудили. Бръмченето спира точно когато успявам да отворя вратата, и влизам със залитане в малкия си едностаен апартамент. Поглеждам се в огледалото в антрето и виждам, че съм изяла по-голямата част от червилото си, но бретонът ми изглежда доста забележително. Да го духаш, Джун.

Започвам да откопчавам каишките на златистите си сандали с паднала пред лицето ми завеса тъмна коса, когато телефонът ми отново забръмчава. Изваждам го от чантата си и с една събута обувка се насочвам към дивана, като се смръщвам, когато виждам на екрана непознат номер. Вероятно грешка.

– Да? – питам аз, като се навеждам да събуя втория сандал.

– Пърси ли е на телефона?

Изправям се толкова рязко, че се налага да се хвана за облегалката на дивана, за да се задържа на крака. Пърси. Никой вече не ме нарича така. Тези дни почти за всички съм Персефона. Понякога съм Пи. Никога не съм Пърси. От години насам не съм била Пърси.

– Ало… Пърси?

Гласът е дълбок и кадифен. Не съм го чувала повече от десет години, но е толкова познат, че внезапно отново ставам на тринайсет, намазана съм със слънцезащитен лосион с фактор 45 и чета книги с меки корици на пристанището. На шестнайсет съм и свалям дрехите си, за да се гмурна в езерото, гола и лепкава след смяната в Таверната. На седемнайсет съм и лежа на леглото на Сам с мокър бански и гледам как дългите му пръсти се движат по страниците на учебника по анатомия, от който учи до краката ми. Кръвта нахлува в лицето ми със свистене, а равномерните, силни удари на сърцето отекват в ушите ми. Поемам си немощно дъх и сядам със свит стомах.

– Да – успявам да кажа и той въздъхва продължително сякаш с облекчение.

– Обажда се Чарли. Чарли.

А не Сам.

Чарли. Погрешният брат.

– Чарлз Флорек – обяснява Чарли и започва да обяснява как е намерил номера ми – нещо за приятел на друг приятел и за някаква връзка в списанието, където работя, – но аз почти не го слушам.

– Чарли? – прекъсвам го аз. Гласът ми е писклив и напрегнат. Или може би всички части са пълни с разочарование. Защото този глас не е на Сам.

Разбира се, че не е.

– Знам, знам. Мина много време. Господи, дори не знам колко – казва той и това прозвучава като извинение.

Но аз знам. Знам точно колко. Продължавам да броя.

Изминаха дванайсет години, откакто за последно видях Чарли. Дванайсет години след онзи катастрофален уикенд след Деня на благодарността, когато всичко между мен и Сам се разпадна. Когато разруших всичко.

Можете да поръчате книгата ТУК.