Кога нашите управляващи ще спрат да мрънкат?

„Бих изглеждал доста странно“, споделя Уинстън Чърчил, когато успяват да му обяснят, що е то изследване на общественото мнение. „Ако вървя след публиката с взор, заврян в нейния задник. Аз съм лидер и моята работа е да съм отпред, да водя хората, не да се влача след тях“. Половин век по-късно Маргарет Тачър предупреждава: „Ако си в политиката с идеята да те харесват, ще си готов да отстъпваш във всичко и накрая няма да постигнеш нищо“.

Добре е нашите управляващи от време на време да поглеждат към някой велик, като Чърчил или Тачър, за да не се губят в подробностите на пейзажа и да са видимо слаби тогава, когато от тях се иска да бъдат видимо силни.

Не е приемливо всеки път, когато управлението направи нещо правилно и решително, веднага да следват усукани и хленчещи обяснения. Това не е приемливо особено тогава, когато държавата се занимава с проблемите на сигурността.

Ясно и категорично: службите трябва да бъдат прочистени

Разбира се, че службите за сигурност, например, трябва да бъдат подчинени на правителството и да функционират като част от западната система за сигурност. А не, както е в последния четвърт век, да обслужват организираната престъпност и руските интереси. За целта е задължително да бъдат прочистени и реформирани. Това трябва да бъде заявено ясно и категорично, а не – колебливо и извинително, като едва ли не някаква извратена прищявка.

Разбира се, също така, че в България трябва да бъдат разположени боеспособни военни подразделения на нашите съюзници, защото планът на Путин е след Украйна да дойде тук. Някой трябва да може да го спре. Това трябва да бъде обяснявано непрестанно, а не да ни се мънка, че всъщност новата база в Ямбол била само идея и не било изобщо ясно, кога и дали ще стане.

Хората, особено в качеството им на граждани, харесват ясното и решително политическо поведение. И презират мрънкането и опитите да се харесаш на всички. Защо тогава е това мънкане? Очевидно е, че управляващите не са твърде наясно с народа си и силно преувеличават „русофилските настроения“ у нас.

Не са някакво „мълчаливо мнозинство“

Това, че все повече групички все по-истерично викат против демокрацията и за Кремъл не ги прави важни. Те не изразяват някакво „мълчаливо мнозинство“. Напротив: те биват развъждани, за да се опитат да формират такова мнозинство. Идеята е очевидна. Колкото повече регистрирани проруски партии има, толкова повече те, ползвайки закона, ще могат да бъдат чувани из медиите. Планът е да има няколко дузини такива, които непрестанно да вихрят руска пропаганда, та все повече хора да си мислят, че мнозинството българи са някакъв вид руснаци.

Не са. „Русофилите“ са една шепа хора, макар доста шумни и невъзпитани. Освен това, обаче, са и страхливи. Енергично, решително общуване с тях от страна на държавата ще ги респектира, а на останалите ще покаже слабостта им и така ще намали тяхното влияние.

От тази гледна точка управлението постъпи правилно, когато решително застана срещу диверсионните действия на зърнарите, които са пряка заплаха за националната сигурност. Но и в този случай липсват убедителни обяснения към широката публика.

„Говорѝ меко, но си носи дебела сопа“

Решителните действия не бива да бъдат бъркани с радикалното говорене. Ако зърнарите действат като терористи, то държавата наистина трябва да подхожда към тях като към терористи. Декларацията „с терористи не преговарям“ обаче не е действие, а излишен шум. Този шум окуражава терористите, вместо да ги респектира, както би ги респектирала една решителна държавна политика.

Или, както съветва друг велик политик, Франклин Делано Рузвелт: „Говорѝ меко, но си носи дебела сопа“ (Speak softly, but carry a big stick). Този стил на поведение е онзи, който очакваме от сегашните управляващи, които са едновременно добре възпитани и добре разбиращи какъв е националният интерес и кой го заплашва.