Българският отговор на хитовата поредица „Вещерът“ преплита фолклорни мотиви с оригинален и мащабен фентъзи свят
Образите, тайнствата и обредите, изпълнявани по българските земи от древни времена, са основата, върху която стъпва преподавателят и образователен експерт Петър Кънчев за създаването на дебютния си роман – „Сянката на кукера“.
Родният отговор на хитовия бестселър „Вещерът“ от полския писател Анджей Сапковски е взривоопасна смесица от магия, легенди, средновековна история и оригинални фентъзи решения, в която само танцът на кукера може да изкорени злото от човешкото сърце.
Тринадесет човешки чада ще налегне,
тринадесет сини белега ще остави;
тринадесет е нейната люлка,
тринадесет е нейният гроб.
Танцът на сянката се играе само в краен случай. А най-добре – никога. Но сивоокият и стихиен Бурян, кукер от царството Испория, е готов да наруши повелите на събратята си, да рискува всичко и да сключи немислим облог, за да сложи край на мистериозните убийства в Багрен – красивия и пищен Град на майсторите. И не само да прогони Злото, а да го изкорени завинаги.
Пет недели смъртта е властвала из багренските улици. Дванадесет са жертвите на нечия невидима злост, тринадесета предстои… Заедно с орисницата Алгара и градския страж Йовко, Бурян ще трябва да изпълни повелята на севаста, а с това и тази на царя, за да предотвратят наглед неизбежното. Мистерията обаче се оказва далеч по-заплетена, а зад мотивите на убиеца може би се крие нещо далеч по-могъщо.
Ще успее ли обаче Сивоокият да спаси царството тогава, когато самият той трябва да се взре „там, гдето очите ти ще изгорят“ и да потуши пожара, изгарящ собственото му сърце?
Опасен е танцът на кукера, злото – лукаво, а залогът – съдбата на цяла Испория…
Базирайки се на българската народна митология, с изкусни препратки към исторически събития от Второто българско царство, Петър Кънчев успява да преплете древна магия, коварни предателства, неочаквани обрати и цветни персонажи в една впечатляваща литературна амалгама с непреклонна обаятелна сила.
Непредвидима, дръзка и майсторски написана, „Сянката на кукера“ е пламенна история за вечната битка между Доброто и Злото в сумрака на собствените ни души. История, в която истинската победа се крие в мълчаливото величие на прошката към самия себе си.
Петър Кънчев е автор, преподавател и образователен експерт. Роден е в София през 1987 г. От малък търси героичното, вълшебното и приказното в изкуството, у хората и из заобикалящия го свят. Писането е едната му страст, а другата – преподаването. Автор и ръководител е на образователни програми по медийна грамотност, киберсигурност, социално предприемачество и др. за деца, младежи, учители и експерти. Бил е гимназиален учител по английски език и по философия към програма „Заедно в час“. Има бакалавърска степен по „Бизнес администрация“ и магистърска степен по „Когнитивна наука“. Много обича да предизвиква участниците в обученията си и живее с мисълта, че това се харесва и на тях.
Чрез творчеството и преподаването си Петър мечтае да укроти тревогите на младите хора и да им покаже, че въпреки страховете, мъките, грешните избори, вината и отчаянието, дълбоко в душата им се крие нещо красиво и изкупително.
Из „Сянката на кукера“ от Петър Кънчев
Омраза. Вонеше на гнила, люта, гореща омраза. Стаичката, около ръст на ръст и половина голяма, едвам побираше остатъците от злото, извършено наскоро в нея.
„Танцът на сянката, Буряне, се играе само в краен случай. А най-добре – никога!“
Бурян се усмихна някак криво на думите, с които учителят му някога го поучаваше, и продължи да души наоколо.
Хлоп, хлоп, хлоп!
Ханджията не спираше да хлопа отвън по вратата и плахо, но настойчиво, да боботи.
– Ама бива ли така… на своя глава, господине? Вашата стая е на втория етаж. И защо залостихте? Тук е забранено да се влиза! В тъмница може да ви хвърлят!
– Наясно съм, ханджийо, точно затова съм дошъл – отвърна Бурян. – Изпратете най-сетне за някой офицер от градската цитадела, та да ви е мирна главата, и ме оставете да работя на спокойствие.
– Ама… какво да се доложи на стражата?
– Че в хана е пристигнал кукер… Да огледа.
Дали съвсем се уплаши бедният ханджия, или се задоволи от обяснението, но сякаш изчезна или поне замлъкна.
Бурян нямаше време за губене. Вече навлечен в потурите и кожуха си от черна меча кожа и козина и препасан с обшития си с чанове колан, той грабна висящата от тоягата му уродлива дървена маска с бикови рога и си я сложи. После бръкна в пазвата си, извади продълговата медна лампа, изографисана с езически знаци, запали я с огниво и я постави на пода зад себе си. Залости капака на малкото прозорче срещу вратата, така че да не приижда дневна светлина, и тупна три пъти с тоягата на пода.
Осветен в кукерска премяна от пламъка на медната лампа, той приклекна леко, за да не си удари главата в ниския таван, застопори тоягата между мишниците и врата си и заигра пламенно и живо Танца на сянката, тракайки ритмично с чановете. Завърши играта с мощен скок от нисък клек, след което скръсти крака на пода и постави ясеновото оръжие върху коленете си.
Както той седна, така сянката му скочи, прониза тавана с рогата си и също заигра – първоначално според прищевките на лампата, а после свой собствен яростен танц, независим от законите на светлината. Кукерът изобщо не се стъписа от магичното явление и остана като закован на земята, здраво хванал тоягата върху кръстосаните си крака.
Изведнъж пламъкът на лампата лумна и сянката се извиси, а рогата ù плъзнаха по тавана като змии. Силуетът вдигна тоягата над главата си и взе да скача, а в стаята задрънчаха чанове.
Бурян не помръдна.
Дрън! Последен чанов звън и сянката се спря, подпряна на тоягата.
Отекна дебел и страховит глас.
„Кукер маската си маха,
свойта сянка да разкрие.
Няма ли уплаха,
че тя ще каже „хоп!“ и ще го затрие?“
***
Малко по-рано в хана „Мита маца“ цареше обичайната обедна идилия, или „медовидено време“, както обичаха да казват най-редовните посетители. Ханджията Ванчо точеше поредна табла халби от бурето със сладката, омайваща напитка, когато изведнъж подскочи и изпищя на умряло:
– Прав да ни опази! Мечка!
Всичко млъкна и извърна глава към нахлуващия през вратата звяр, висок и широкоплещест, покрит от глава до пети с черна меча козина. На колана на чудатия странник подскачаха няколко дрънчащи чана, а на рамото му се клатеше дълга ясенова тояга, от която висеше на канап страшна маска (или пък нечий скалп) с изплезен език, облещени кръвожадни очи и бикови рога.
Непознатият закрачи устремено към Ванчо, засилвайки данданията на чановете. Няколко юнашки глави се надигнаха, но повечето гости потърсиха убежище дълбоко на дъното на халбите с медовина, които потракваха далеч по-плахо от преди.
– Добър ден – рече снажният пътник, извисяващ се поне глава и половина над ханджията. – Бих искал да запазя най-голямата ви налична стая за неопределено време. Нека в нея има корито, което да се напълни с гореща вода малко преди полунощ. Какво включва вечерното меню?
Ванчо зяпна мечеподобния, чиято буйна черна коса напълно се сливаше с животинската козина по тялото му. Не хаосът от косми обаче стъписа човечеца, а безкрайно дълбоките сиви очи, от които – аха – и щяха да лумнат мълнии.
– Хайде, хайде, не ме карайте да обяснявам защо съм пременен така. Добронамерената усмивка на странника лъщеше в пълен противовес на страшната рогата физиономия, висящата от тоягата му. – Уверявам ви, че никак не ми е удобно и приятно в тази жега. Освен това умирам от любопитство да разбера коя от великолепните гозби на „Мита маца“, известни на три конски хода[1] от Багрен, ще имам удоволствието да опитам довечера. Или не съм на правилното място?
– Ъх… Ам’че на правилното място сте, господине, как да не сте! – Ванчо възвръщаше естествената благина на излъчването си, все по-уверен, че не го грози смъртоносна опасност. – Привечер ще сготвя най-майсторската ни гозба: пилешка яхния с нар и бадеми. По айонска рецепта! Такава вкуснотия няма никъде другаде в Испория! Имаме и…
– Чудесно. Наредете да донесат седем порции от яхнията в стаята ми, пак преди полунощ, заедно с три купи салата и голяма пита хляб… И едно от тия буренца медовина. Да, правилно чухте: седем, три, цяла пита. И със здраве. – Изпод козината се появи лапа, наглед човешка, която пусна дрънкаща кесия в ръцете на ханджията.
Ванчо преброи набързо сребърните монети, кимна доволно и подкани странника да седне и изчака, докато се погрижи за най-зажаднелите си гости.
Глъчката в хана набързо се възстанови. Жителите на Багрен обичаха да си пийват по пладне, а медовината на хана „Мита маца“ най им се услаждаше, когато вървеше със сладки приказки.
– Ще има тринайсети убит, казвам ви! – провикна се един от четиримата багренци през маса от сивоокия, чийто зачервен нос подсказваше, че не смуче първата си халба за деня. – Не може черна магия да тупне дванайсет жертви, не е присъщо. Тринайсет е къде по-злокобно число! – довърши мисълта си той, след което се оригна и избърса медените капки от прошарената си брада.
– А ти отде знаеш, че е черна магия, бай Кире? – попита един от тримата му събеседници. – Може да е някой най-обикновен пощръклял. Малко ли ги хванаха бесовете след войната с айоните?
– Много работи знам – отвърна бай Киро и си пийна дълбоко, за да засили ефекта на очакването. – Например знам, че преди три недели в Багрен е пристигнала орисница. Какво ще дири орисница тук, ако не да пъди черна магия?
– Орисниците не предопределяха ли съдбата? – попита невинно трети от събеседниците, докато тайно премерваше съдържанието на кесията си под масата.
– Слушай, Кире – обади се най-нетърпеливият от четворката, – обзалагам се на пет сребърника, че стражата ще хване убиеца, преди да е утрепал още някого!
Бай Киро остави халбата, подпря лакти в масата, показа малкото си останали жълти зъби и рече:
– Хай да удвоим залога на половин будин. И с тримата! И по още половин, ако после се окаже, че е имало черна магия!
Киро се усмихна лукаво до уши и вдигна наздравица, за да узакони облога, срещайки останалите три халби в средата на масата. Тъкмо да си пийне, и усети неприятна миризма зад гърба си. Обърна се и се вкамени – на два лакътя от него стоеше навлеченият в меча козина мъж, който преди малко бе нарушил ханската идилия.
– Прощавайте, че ви се натрапвам, господа – засмя се сивоокият. – Случайно дочух малко от разговора ви и се зачудих… Багренските убийства, за които се приказва из половин Испория, ли обсъждате?
Четиримата закимаха в синхрон.
– Я че интересно! Доколкото разбрах, едно от чудовищните дела е било извършено тъкмо тук, в хана „Мита маца“. Дали някой от вас знае в коя стая са били погубени горките хора?
Взеха да се размятат пръсти, но разнопосочно.
За утеха на четворката, странникът изведнъж се врътна настрани – погледът му, озверял като на вълк, надушил заешко – и се изстреля в новата посока на вниманието си, предизвиквайки поредната какофония с дрънчащите чанове на кръста си.
Ванчо, който мъкнеше тепсия с халби, хукна след него, умолявайки:
– Ама накъде тръгнахте, господине? Вашата стая е на горния етаж. Моля ви се, недейте да отваряте тази врата!
Сивоокият, който изобщо не обърна внимание на забележката, влезе в стаичката и хлопна вратата пред учудената физиономия на ханджията
[1] Конски ход = приблизителното разстояние, което се изминава за ден конна езда; около 60 км.
Можете да поръчате книгата ТУК.
