Нещо ново за почитателите на Фицджералд: За първи път на български език излиза пътеписът му „Улицата на прасковите“

„Улицата на прасковите“ (2000 километра с автомобил от Кънектикът до Алабама) на Ф. Скот Фицджералд е най-новото заглавие, което излиза с логото на издателство „Вакон“.

Книгата се появява за първи път на български език в поредицата от пътеписи на световноизвестни автори.

През 1920 г. младоженците Скот и Зелда Фицджералд поемат на спонтанно пътешествие от Уестпорт, Кънектикът, до Монтгомъри, Алабама, със старата си раздрънкана кола, която нежно наричат Таратайката. Следват осем дни на пътя, изпълнени с живописни пейзажи, колоритни срещи и забавни, абсурдни и драматични моменти, разказани с много хумор и самоирония. Водени от желанието си да закусят с бисквити и сочни южняшки праскови под топлото слънце, двамата ще пропътуват 2000 километра до родния дом на Зелда в сърцето на Юга.

Сравнявана с „Трима души в една лодка“ от Джером К. Джером, тази книга запечатва един от най-щастливите и безоблачни моменти от бурния съвместен живот на Скот и Зелда и се превръща във важна част от творчеството на Фицджералд, както и в класика на пътешественическата литература. 

Франсис Скот Фицджералд (1896 – 1940) е американски автор на романи, разкази и есета, който пръв нарича 20-те години на XX век в САЩ „Ерата на джаза“. Най-известните му творби включват романите „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“ и „Красиви и прокълнати“. Смятан е за един от най-великите писатели на XX век.

Тази книга е истинско съкровище, което твърде дълго е стояло скрито, пише The Rumpus.

Откъс от книгата „Улицата на прасковите“ от Франсис Скот Фицджералд

Глава 1

Слънцето, което от час потропваше по затворените ми клепачи, изведнъж ме удари по очите с грамадни, жежки чукове. Стаята се изпълни със светлина и чезнещите игриви сенки по тапетите се заоплакваха от крещящия триумф на обедните лъчи. Събудих се, за да се озова отново в Кънектикът и в един нормален свят.

Зелда беше станала, очевидно, защото след миг влезе в стаята, пеейки с цяло гърло. Когато пее тихо, обичам да я слушам, но извиси ли глас, от инстинкт за самосъхранение запявам с нея. И така, подхванахме песен за бисквитите. Разправяше се за това как всички добри хора в Алабама закусвали бисквити и затуй били хубави и мили и щастливи, пък в Кънектикът ядели яйца с бекон и препечени филийки, та ставали сърдити, отегчени и нещастни – особено ако като деца са хапвали бисквити.

Накрая песента свърши и аз полюбопитствах дали е питала готвачк…
– О, тя дори не знае какво значи „бисквита“ – прекъсна ме жално Зелда. – А как ми се ядат и праскови…
В този миг ме осени щура идея, която побърза да ми се покаже в целия си блясък.
– Сега ще се облека – прошепнах тихо аз, – после ще слезем долу и ще се качим в колата, която, както забелязах, снощи е останала на двора, защото беше твой ред да я прибереш, пък ти беше твърде заета. Ще се настаним отпред и ще поемем към Монтгомъри, Алабама, за да ядем бисквити и праскови.

Със задоволство отбелязах, че тя изглеждаше порядъчно впечатлена. И все пак само ме погледна очаровано и рече:
– Не можем. Колата няма да стигне дотам. А и не бива.
Сметнах, че това са чисти формалности.
– Бисквитиии! – натъртих аз въздействащо. – Праскови! Розови и жълти, сочни…
– Недей! О, недей!
– Топло слънце. Ще изненадаме вашите. Няма да им пишем, че пристигаме, и просто ще цъфнем на вратата им след седмица и ще кажем, че не сме намерили нищо за ядене в Кънектикът, затова сме решили да се отбием, за да хапнем биск…
– Няма ли да е хубаво? – примоли се тя, жадна за насърчение.

Заех се да рисувам приказна картина: как ще се носим на юг по искрящите булеварди на градовете, по тихи улички и уханни алеи, където клоните на бъзовите храсти ще рошат косите ни с дългите си, сладки пръсти, към червените, запрашени провинциални градчета, в които новоизлюпени почитателки на модата с широкополи сламени шапки учудено ще гледат тържественото ни преминаване…

– Да… – възрази печално тя, – само да не беше колата.

Та така стигаме до Таратайката.

Таратайката беше родена през пролетта на 1918 година. Принадлежеше на високопарния модел Експенсо и в невръстна възраст се продаваше за над трийсет и пет хиляди долара. Естествено, макар по име да беше Експенсо, неофициално си беше Таратайка и като такава – кола точно за нас. Горе-долу веднъж на пет години някои от производителите пускаха на пазара Таратайки и търговският им представител веднага дотичваше при нас, защото знаеха, че ние сме хора, на които следва да се продават Таратайки.

Когато се озова при нас, конкретният екземпляр беше прехвърлил най-добрите си години. По-точно, беше претърпял гръбначна травма и след неуспешно лечение имаше склонност да върви приведен на една страна; освен това страдаше от хронични стомашни неразположения и астигматизъм на двата фара. В същото време обаче беше изнервящо, разхлопано и неимоверно бърз.

Що се отнася до аксесоарите, Таратайката беше твърде нехайна към собствената си личност и беше изпогубила всичките си инструменти, с изключение на един очукан крик и един гаечен ключ, които при правилно приложение биха могли да способстват за смяната на капла с гръмнала или пукната гума с такава, върху която все още има здрава. Но всички тези слабости бледнееха пред факта, че беше Експенсо и името на модела ѝ се кипреше най-отпред, което несъмнено си беше повод за гордост.

Можете да поръчате „Улицата на прасковите“ ТУК.