„Докато сме свободни“: Ширин Ебади – първата мюсюлманка, получила Нобел за мир, разказва своята история

„Докато сме свободни“ (Моята битка за човешките права в Иран) от Ширин Ебади, носителката на Нобелова награда за мир за 2003 г., е най-новото заглавие в каталога на издателство „Киви“.

Ширин Ебади – първата мюсюлманка, получила Нобелова награда за мир, вдъхновява милиони хора по света с работата си като адвокат, защитаващ жени и деца от жестокия режим в Иран. Ебади разказва своята история за кураж и непокорство, изправена пред правителство, твърдо решено да унищожи както нея, така и семейството и мисията ѝ.

Години наред ислямската република се опитва да сплаши Ебади, но след възкачването на власт на Махмуд Ахмадинеджад през 2005 г. цензурата и преследването стават още по-ожесточени. Правителството подслушва телефоните на Ебади, наблюдава адвокатската ѝ кантора, напада дома ѝ. Въпреки че животът ѝ прилича на шпионски роман, нищо не е в състояние да я накара да замълчи и да спре да се бори за достойнството на хората.

Иранското правителство отнема всичко на Ширин Ебади – брака ѝ, приятелите и колегите ѝ, дома ѝ, кариерата ѝ, дори Нобеловата ѝ награда – но не успява да я лиши от смелостта да се бори за справедливост и по-добро бъдеще. Това е поразителната история на една жена, която никога няма да се предаде независимо от опасностите.

Ширин Ебади разказва за поредица от зловещи атаки, които понася след като печели Нобеловата награда за мир през 2003 г. Този забележителен мемоар, който се чете като роман, описва опасната ситуация, в която се намира, и непоколебимостта ѝ да остане твърда въпреки всичко, пише The Washington Post.

Ширин Ебади е вдъхновяваща фигура, а нейната напрегната, емоционална история е незабравима, пише Publishers Weekly.

Пленяваща и откровена история за куража и силата на една жена, която се изправя срещу иранското правителство и оцелява въпреки всички опити да провалят усилията ѝ, пише Kirkus Reviews.

Ширин Ебади е родена през 1947 г. в Хамадан, Иран. Ебади е една от първите жени съдии в Иран и първата жена, ръководила едно от най-висшите съдилища в страната, преди да бъде лишена от права да практикува професията си след Ислямската революция през 1979 г. През 90-те години Ебади отново се връща към правото като защитник на правата на жените и децата и основава център за човешки права, който повежда битка за правна реформа и обществен дебат относно дискриминационните закони в ислямската република. През 1999 г. прекарва един месец в затвора заради дейността си. Години наред тя е в центъра на женското движение на Иран. През 2003 г. получава Нобелова награда за мир заради своята работа. Живее в изгнание след протестите, последвали президентските избори през юни 2009 г.

По-долу четете откъс от книгата:

Смъртна заплаха

Бях неспокойна. Вечерта беше съвсем обичайна, вечеряхме в дома на брат ми, но изпитвах необяснима тревога. В стаята беше задушно, светлината на лампите беше прекалено ярка, децата – по-шумни от обикновено. Излязох на терасата, за да подишам свеж въздух, и наблюдавах черните облаци, които пълзяха по небето. Отекна силен гръм и в следващия миг над Техеран заваля дългоочакваният дъжд, който прочисти отровната мъгла. Макар че беше април и вятърът трябваше вече да е прогонил зимното замърсяване, на мен ми беше трудно да дишам навън. Наскоро правителствен служител бе казал, че животът в град с толкова токсичен въздух е равносилен на „масово самоубийство“.

От няколко седмици работех по доклад за екзекуциите на деца, извършвани от правителството. Всички други държави по света бяха спрели рутинните екзекуции на деца, но Иран редовно осъждаше непълнолетни на смърт за различни престъпления: от предумишлено убийство до непредумишлено при самозащита. През 2004 г. властите наложиха смъртно наказание на шестнадесетгодишно момиче, задето е правило секс преди брака, или както го наричат – за „престъпления срещу целомъдрието“.

Самият съдия изпълни ролята на екзекутор – заведе ученичката до бесилото, сложи ѝ превръзка на очите и направи знак кранът да я вдигне от земята. Тялото ѝ висеше там почти цял час, а бризът ветрееше черния ѝ чадор. Държавата не искаше тези екзекуции да привличат внимание, особено международно, но с моите колеги работехме усилено, за да покажем наличието на определен модел в присъдите. Това навярно бе най-дръзкият доклад, който бяхме писали, и предстоеше да го представим пред Организацията на обединените нации, където знаехме, че Ислямската република ще бъде осъдена заради тази практика. Предположих, че това бе причината за моето безпокойство. Щях да се успокоя у дома, седнала с чаша чай и доклада в ръка, за да проверя детайлите и да нанеса корекции.

Реших да се прибера рано и се сбогувах с брат ми и семейството му. Улиците бяха безлюдни, усещаше се миризма на изгорели газове, изгнили листа и дъжд. Качих се в колата, потеглих и в същия миг забелязах рисунка на стената на една сграда, осветена от улична лампа, която предизвикваше Америка и Запада: „Наложете ни санкции; ние ще се справим“.

Пътищата бяха притихнали, единственият шум идваше от локвите, през които минавах с колата. Завих по моята малка и спокойна улица. Валеше силно и навън нямаше никого, тротоарите бяха по-пусти от обикновено. Съпругът ми Джавад не се беше прибрал и вкъщи беше тъмно. Замислих се за доклада, който лежеше на бюрото ми и съдържаше ужасяващи снимки на деца, висящи обесени от крановете. Бръкнах неспокойно в джоба си за ключовете. Заобикаляйки локвите и поглеждайки нервно през рамо, аз видях бележката чак когато застанах точно срещу нея. На лист хартия, закачен с габърче на входната врата, ме чакаше съобщение от човек, който ме беше наблюдавал:

„Ако продължиш по същия начин, ще бъдем принудени да сложим край на живота ти. Ако го цениш, престани да злословиш по адрес на Ислямската република. Спри да вдигаш шум извън страната. Няма да ни е никак трудно да те убием“.

Можете да поръчате книгата ТУК.