Стотици читатели на премиерата на „Рана” от Захари Карабашлиев (снимки)

Снимки: Creative Visual Solution

Актрисата Теодора Духовникова,  водещият на „Панорама“ и журналист Бойко Василев и проф. д.н. Пламен Дойнов представиха последната творба на автора на „18% сиво“, „Хавра“ и  „Опашката“

 

Ден след празника на народните будители Младежки театър „Николай Бинев“ oтново се превърна в дом на думите и отвори вратите си за едно от знаковите литературни събития на годината – премиерата на новия роман на писателя Захари Карабашлиев – „Рана”, който оглави книжните класации още с излизането си. 

Стотици читатели се събраха да отпразнуват този достоен и лиричен разказ за любовта, саможертвата и паметта, а събитието уважиха обществени личности, сред които Президентът на Република България Петър Стоянов, бившият министър председател Филип Димитров, политикът и журналист Асен Агов, писателят Георги Господинов, проф. Георги Лозанов, писателите Теодора Димова, Борислав СкочевРадослав Бимбалов, един от съоснователите на фондация „Даная” Кремена Кунева. Специален гост на събитието беше и внучката на легендарния полковник Дрангов, който присъства като образ и вдъхновение в романа –  Райна Дрангова. 

Малко след 19:00 ч. кадифеният мрак на театралната сцена се разтвори с вълшебната музика на арфа (Калоян Георгиев) и блестящата контрабасистка Мила Първанова, които ни извисиха над опасаните с бодлива тел добруджански полета и отвориха вратите към реалността на „Рана”.

В нея пристъпи великолепната Теодора Духовникова, която даде глас на романа и отведе публиката към новогодишната нощ на 1916 г. под мъгливото зимно софийско небе, където двама влюбени си пожелават войната да свърши, без да подозират, че за тях тя тепърва започва.

Обратно в София през 2023 г. върна зрителите разговорът на трима истински съвременни будители – поетът, литературовед и ректор на Нов български университет проф. д.н. Пламен Дойнов, журналистът и водещ на предаването „Панорама“ Бойко Василев и писателят Захари Карабашлиев.

„Има толкова много хора в българската история, които не просто са забравени. Те не са запомнени. И толкова милиони мъртви, които са някъде зад нас. Тази вечер чух, че това е компенсирано по един забележителен начин, това, че част от имената на всички герои са взети от паметни плочи. Този роман по един парадоксален начин ги снабдява с биографии. Дава им нова памет, която ще остане завинаги“, сподели проф. д.н. Пламен Дойнов и допълни, че: „Никой не е писал така за войната, особено за двете Балкански и за голямата европейска война.

За книгата като новаторски подвиг на българската литература, който описва „войната точно такава, каквато е“, говори и журналистът и модератор на събитието Бойко Василев. „В книгата „Рана” ние виждаме среща с турски войник, среща с румънски офицер, среща с мъртъв германски принц. Срещи през едната или другата част на фронта, които задават най-важния въпрос на всяка война: защо беше всичко това?“, каза водещият на предаването „Панорама“.

„Често нашите родители са свързани до голяма степен и с телевизора, и със злобата на деня. И остава все по-малко пространство за това да си преразказваме, да си опресняваме, да поговорим и да разсъждаваме върху собствените си малки истории“, отбеляза Захари Карабашлиев и сподели, че с романа си „Рана” си е поставил отвъдлитературната задача да провокира всеки читател да потърси своята семейна история.

Защото, както отбеляза писателят, всеки един човек от присъстващите в залата по някакъв начин е свързан със събитията от Добруджанския фронт през 1916 г. и/или Източна Тракия през 1913 г.

Достоен в своята смиреност и дълбоко хуманен в своята категоричност, „Рана” е роман за паметта, лирична и майсторски разказана история за съдбата на безброй свои и чужди, пометени от стоманения вихър на войните. И именно така – с достойнство, вяра в човека и  оптимистични думи, завърши официалната част на вечерта, а опашката за автографи продължи да се извива още час.

„Рана“ е  разтърсваща хроника на забравената история на България от началото на XX век, но и неочакван и красив разказ за смелостта, състраданието и любовта, които спасяват човешката душа и в най-мрачните мигове.

Из „Рана“ от Захари Карабашлиева

*

Решава да изчакат и да се смрачи достатъчно. Малко вероятно е българите да започнат обстрел днес, сигурно ще е утре сутрин.

Опитва се да промие около раната, дърпа залепналата от засъхнала кръв дрипа, мамка му, бликва черна кръв, дали да я мие с вода? Важно е да не я пипа с ръка, важно е да не я инфектира. Но раната е гноясала, болката силна.

Обяснява на детето, че ще се наложи да го остави да пази за малко изворчето, той ще се върне веднага.

Без да губи време, се промъква двайсетина крачки по-напред към руските позиции. Трябва да разузнае кое къде е, докато е светло.

Чуват се само глухи, ритмични звуци на лопатки в пръстта – руснаците се окопават, – без говор, без команди.

Вади бележника си и скицира каквото може, внима­телно отбелязва къде са часовоите, колко на брой са по­левите оръдия, описва местността и за себе си набелязва план откъде ще се промъкнат, когато се стъмни съвсем.

На около петдесет крачки от най-крайния пост в ле­вия фланг на батареята има долчинка, нещо като естест­вена широка окопна галерия, може би някогашно корито на река, знае ли, обрасло е с хвойнови храсти, глог и високи треви и се спуска надолу към равнината. Някъде напред в тази меко нагъната равнина, тук-там разнообразена с мо­гили и саплъци.

Вярва, че за не повече от час ще успеят, просто тряб­ва да изчака да се стъмни напълно.

Връща се при изворчето, взема детето. На няколко метра от водата намират по-сухо място, гъсто обрасло с висок бучиниш. Прави свърталище в него – така са хем близо до водата, хем скрити.

Веднъж да мога да предам детето на свои, мисли той, да го изпратят назад в тила, в безопасност. Детето не бива да остава с един ранен войник, който не може да се грижи за собствената си рана.

Докато се намества между стеблата мангуна (така наричаше баба му това отровно миризливо растение бучи­ниш), един глас настойчиво дълбае мисълта му – първи бой, първо кръщение и колко дилетантски те сразиха! Прости на мерзавец, яде дини, поведе момчета, размахал револвер като на ученическо представление… Как ще си полезен на отечеството си сега – ранен. Не само че няма да си полезен, а ще си и в тежест на това отечество. За теб ще трябва да се грижи лекарски персонал, ще ядеш хляб от държавата, ще спиш в държавна болница, ти ще си в тежест. Сигурно един ранен войник е два пъти по-голяма тежест от двама мъртви.

Но има и един тих и неканен глас, който нашепва дру­го – ето, ти поведе хората си в атака, даде пример и падна в бой, прострелян си не в задника, а в гърдите. Извършил си подвиг, твоят дълг към отечеството е изпълнен. Защо да не се върнеш у дома в заслужен отпуск, защо да не те посрещнат като герой майка ти и сестрите, защо да не се погрижат за теб в Александровската болница, защо да не прекараш време с Елиза?

Кого заблуждаваш – ти толкова силно искаш да си до нея, та дори и на болнично легло. Ти искаш да се върнеш у дома или по-скоро – при нея. По-скоро при нея.

*

Големият коледен бор в столовата на болницата беше украсен, дори претрупан. По най-изобретателен на­чин бяха прикрепени свещи, които трябваше да създават празнична топлина, но и да не подпалят податливите към пожар клонки; дълги блестящи метални нишки бяха про­весени в изобилие от върха на дървото надолу към клони, от които висяха дървени ангелчета, тенекиени звезди и червени сърца, орехи на конци, всякакви по размер геврече­та, пуканки, сушени сливи и кайсии, гердани от стафиди и бонбони в пъстри хартии. Елхата опасваше от долу до горе верига от изрязани с ножици снежинки с най-причуд­ливи форми; между клоните се спускаха всякакви разноцветни хартиени синджири; а в основата от две закова­ни на кръст греди бяха подредени подаръци, пакети и кош­ници, някои надписани с имена.

Милосърдни сестри и санитарки продължаваха да по­магат на ранените войници да заемат местата си, вна­сяха допълнително столове, а най-отпред бяха сложени на носилки няколко войници с ампутирани крака и други се­риозни травми.

След като всички бяха налице, коледната програ­ма започна с двама артисти – един мустакат, дебел и нисък, облечен в селски потури смешник, и друг – вър­линест, сух, облечен „по европейски“, с пенсне, цигаре и цилиндър. Двамата разиграваха простодушни смешки, нещо между пантомима и комедийни скечове, и ето ги, далеч от студа на зимните окопи, с отпуснати души и мисли, войниците се заливаха от смях. Сити след обилна коледна вечеря от печено свинско със зеле, домашна пита и десерт, подпийнали с ракия и коняк под всеопрощава­щите погледи на сестрите, те бяха отпуснали душите си и се веселяха.

След комедиантите Елиза засвири на акордеон. Скоро един-двама започнаха да º припяват, други по­деха песента, а някои дори скочиха и поканиха медицински­те сестри на танц.

После дойде дългоочакваният момент с грамофона, който Елиза и Сава донесоха – подарък за болницата от благотворителна организация.

Не след дълго всеки, който можеше да танцува, тан­цуваше с някого. Сестрите, разбира се, не стигаха за всич­ки, затова войниците се пооглеждаха, засмиваха се, та се захващаха да танцуват един с друг, отнякъде се появи и да­маджана с вино, която започна да обикаля от уста на уста, ставаше все по-гръмогласно, по-горещо и по-весело.

Тази вечер те двамата танцуваха за пръв път.

Сава, макар вече тренирал със сестра си валс, бе не­похватен и настъпваше поне няколко пъти Елиза, леко, но я настъпваше, при което смутен се извиняваше и в стара­нието си да не го повтаря се стягаше още повече, а тя със смях му казваше, че трябва да се отпусне, но и когато се отпускаше, той пак я настъпваше. Тя повдигаше глава на­зад и се смееше, тялото º беше все по-близо до него, а той сякаш все по-далеч от себе си, всяко завъртане го обвиваше в непозната, топла омая.

После Елиза пусна плоча с последна мода английски фокстрот отпреди войната и започна да показва стъпки­те на войниците, които с охота се захванаха да изучават вражеския „англо-френски“ танц.

Разгорещени, всички крещяха и пееха комично с из­мислени думи, сестрите се опитваха да са сериозни, но това не бе лесно, още повече че един зевзек бе метнал чар­шаф през главата си и подскачаше като призрак от двой­ка на двойка танцуващи, уж да ги плаши, докато накрая се блъсна в елхата, която аха да падне, но по чудо бе за­държана права от няколко по-сръчни пациенти. Е, няколко свещи все пак предизвикаха пламъчета, които бързо бяха изгасени.

Положението бе укротено с подаръците, събрани пак от благотворителност, войниците ликуваха, всеки разопа­коваше и благодареше.

А от тази тъй естествена радост се запя весела шоп­ска песен, засвири гъдулка, изви се спонтанно хоро, на кое­то се хванаха ранени, болни и персонал – всеки тропаше, си­яеше и участваше с радостта си в този жив коледен венец около греещата елха. Бузите бяха зачервени, усмивките – широки, гърдите – задъхани.

И никой не беше сам точно тази вечер на това хоро. Всеки стъпваше в стъпките на тези, които са стъпвали в същите стъпки много преди него, и щеше да остави и пре­даде нататък същите стъпки за тези след него. Захванати един за друг в тази човешка шевица без начало и без край, танцьорите неусетно прекрачиха полунощ.

После хорото се разпусна, танцьорите се поздравя­ваха с Рождество, запрегръщаха се, разменяха си пожела­ния, някои сядаха да починат, други се отправиха към лег­лата си.

Когато Елиза и Сава излязоха, навън беше гъста сту­дена мъгла.

Той я изпрати до тях.

Пред кованата висока порта се спряха и дълго не раз­делиха ръцете си.

Нейните ръце в неговите ръце.

И тази нощ той няма да се осмели да я целуне?

Тя приближи лицето му, повдигна глава, опря чело в неговото и устните º докоснаха неговите.

Зеленият абажур на лампата от втория етаж крот­ко светеше.

Идваше хиляда деветстотин и шестнайсета! Това е годината, в която войната ще свърши – пожела­ха си те, преди да се разделят.

И за над милион и двеста хиляди млади мъже в уни­форми тя наистина свърши.

За него предстоеше да започне – вече бе получил при­зовка за мобилизация.

Снимки: Creative Visual Solution