Васил Найденов: Пасивността е страшна, защото позволява на некачествени хора да стигат сияйни върхове и да командват парада

Васил Найденов

Автор: Даниел Димитров, БТА

Ангелогласие и сладкодумие е съчетание, което не се среща често. Но за него казват, че когато запее, има силата да съживява, да вдъхновява и да зарежда. Има силата да общува с всякаква публика и затова е обичан от няколко поколения българи. „Много е важно е каква енергия имаш на сцената, затова трябва си зареден, когато пееш“, казва пред БТА Васил Найденов.

Най-важното според него обаче е човек да бъде всеотдаен и да обича това, което прави. „Защото много хора го правят за пари, за това да станат известни… В тази професия всяка вечер трябва да се доказваш, все едно си за първи път – публиката не прощава“, смята изпълнителят. Ако човек е стъпил съвсем здраво на земята, е добре, но когато е на сцената и не може да се отдели от земята, е съвсем друго, допълва той.

„Простотията ме изкарва от равновесие. И до ден днешен не мога да балансирам. Дори на човек, който вече е преуспял, който е наложил себе си, не мога да му простя маниите за величие и простащината, която наистина доста властва. Това нещо даже вече го издигнахме в култ“, смята Васил Найденов. По думите му медиите имат голяма вина за това узаконяване на тарикатлъка и на простащината. „Този тарикатлък от времето на Елин Пелин – този селянин, на който леко му блестят очичките, леко зад мустачките се крие една усмивчица и гледа да мине другия. Говоря за това нещо, което вече е прераснало във вид доказване, във вид идеология, което цели поколения изведнъж започнаха да живеят – това че те трябва да бъдат тарикати, за да оцелеят. А истинските хора стоят отстрани, гледат и наблюдават. Тази пасивност пък е много страшна, защото позволяваш на некачествени хора да стигат сияйни върхове и да командват парада“, казва той. Давам винаги аванси, но много мразя, когато ме лъжат, особено когато става дума за чувства, споделя още той.

На 11 ноември обичаният от цяла България артист излиза за нова среща с публиката – за самостоятелен концерт в залата за събития на ул. „Пиротска“ 5.

Васил Найденов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за приятелствата, за оцеляването, за енергията и божественото начало на сцената. И още: Има ли хубави неща, които никога няма да се върнат в българската поп музика? Какво може да го изкара от равновесие? Кой и защо му е казвал „Престани да грачиш“? Често ли му се налага да се покрива? Кога ще има самостоятелен концерт в „Арена София“?

Г-н Найденов, нека да започнем този разговор с темата за приятелството. Трудно ли е да опазиш приятелство като това с Богдана Карадочева и Стефан Димитров – вие сте едно непоклатимо трио…

– Ние сме родени в една и съща махала. Като съвсем малък аз живеех на площад „Славейков“. По-късно, когато построиха френската гимназия, Богдана вече живееше срещу мен, защото аз се бях преместил на „Раковска“. Стефан също живееше съвсем близо. Общо взето, ние сме градски момичета и момчета, и е нормално да ни свързват наши приятели. Това е част от нашия живот… Нормално е, при положение, че еднакво сме учели, еднакво сме мислили, по еднакъв начин сме се влюбвали, по еднакъв начин – малко или много, в живота ни е имало допирни точки…

Вие самият лесно ли създавате приятелства?

– О, даже прекалено лесно ги създавам. И много пъти си патя от тази работа. От друга страна съм длъжен да благодаря на много хора. Тази професия ми създаде страшно много, не само, мои почитатели. Срещах хора с най-различни професии. И това е може би най-хубавото на нашата професия – че може да станеш приятел с хора, които са втори и трети клас, до по-зрели, на нашата възраст.

Има ли хубави неща, които никога няма да се върнат в българската поп музика?

– Може би най-хубавото нещо в периода, в който сме работили най-активно, е тази наивност, тази всеотдайност, тази любов към музиката. Ние не го правихме за пари, сигурен съм. Без пари не може, както се казва, въпреки че са ни плащали малко. По-късно дори ни пенсионираха и буквално ни захвърлиха, за което ме боли до ден днешен. Боли ме за голяма част от нашите колеги, които не могат да имат толкова години творчески живот. Колко човека са Том Джоунс, Beatles или Стиви Уондър – това са фабрики за пари, както се казва. От техния труд живеят стотици хората… И въпреки всичко, те не могат да оцелеят понякога, единици са, дори при тази конкуренция. А камо ли при нас – малка държава, много по-малък мащаб, съвсем други субсидии, липса на правни норми по отношение на изпълнителски права, по отношение на авторски права…

Ето, че ние сме свидетели до момента на нещо, което е аномалия. Не може да влизаме в Европейския съюз и не може да сме тръгнали към Шенген, и изведнъж се оказва, че тези правила са на абсурдна основа. И страшно много композитори, които са създали 40, 50 или 60 процента от музиката на България, говоря и за поп музика, и за рок, и за всякаква друга музика, да не могат да се прехранват от това, което са създали – от химна до това, което до ден днешен пее всеки един българин.

Казахте оцеляване. При Вас някога стигало ли се е до това – оцеляване?… 

– В един момент, когато разбрах, че няма да бъда пенсиониран, го приех много болезнено. Пуснах една брада, бях като отшелник и бях се заключил вкъщи. Може би психически не издържах. И благодаря на Силвия Кацарова, която ме изкара от това състояние. По това време тя имаше съпруг, който имаше студио. Тя ме вкара в това студио, изпяхме „Огън от любов“ и разни такива песни, с които по-късно изпоженихме сума хора (Смее се – бел. а.). Смешно ми е, защото, като ми предлагат да пея тази песен, си казвам, че колкото хора изпоженихме, толкова и разведохме…

Силвия ме изкара от тази депресия. Странното беше, че аз не можех да приема как е възможно да работиш в най-одържавеното предприятие – дирекция „Музика“ – това не е пиано бар, не е ресторант, не е нощен клуб. Бяхме назначени на щат и изведнъж се оказа, че 30 или 40 години от живота ти ги няма. Все едно не си живял. Разбирате ли колко е абсурдно това като понятие…  Аз това не можах да го разбера и после беше още по-абсурдно на ниво парламент, все едно кои хора са управлявали… Аз много пъти повдигнах този въпрос…

Аз не живея от пенсия, имам достатъчно пари и работя толкова активно, че е грехота, ако се оплача от пари и от публика – ще ме накаже Господ. Но има хора, които са работили редом до мен – и в „Диана експрес“, и в „Златни струни“, и по-късно в „Тангра“, и така нататък…  Това е част от живота на музиката на България. И тези хора изведнъж не могат да издържат толкова години – да бъдат някъде встрани, и изведнъж да променят живота си, когато се вече много възрастни…

Споменахте преди малко „Огън от любов“ – една песен, която всички обичаме и знаем наизуст. Детайлите в процеса на създаване и по време на запис ли са ключ към успеха на една песен?

– Преди години Митко Щерев ме избра да бъда в „Диана експрес“. Преди това бях в „Златни струни“. Когато напусках, двама от колегите ми отидоха да живеят в Америка, а другите станаха „Сигнал“. В първата „Диана експрес“ аз бях певецът, намерихме китарист, после и басист, който доскоро беше съпруг на Милица от „Тоника“… Ние сме като едно село, толкова е малка София… По-късно аз се отделих и започнах да работя с моята група. Бях солист, бях и диригент на оркестъра на Бисер Киров, защото аз поначало съм завършил пиано. Аз всъщност не съм певец по професия, а съм пианист. Може би не съм толкова добър, колкото исках да бъда… Защото израснах на един чин с Андрей Дреников, брат на Иван Дреников, който е на световно ниво, и е човекът, който изпълняваше всички първи произведения на големия Панчо Владигеров. Аз прецених, че, за съжаление, никога няма да съм толкова добър.

Така ме поде животът, че винаги съм пеел. Майка ми беше певица, но тя ми казваше „Престани да грачиш. Моля те, гледай си пианото и не се занимавай с глупости“ (Смее се – бел. а.). Тя почина месец-два преди да вляза в консерваторията, и, може би щеше много да се зарадва, че влязох пиано и завърших пиано…

Между другото, не съжалявам за това, че съм пианист. Може да не съм от най-добрите, но това е една култура. Пожелавам на всички родители да обогатяват или да пробват децата си, стига да има желание. Насила хубост не става. Те могат да не станат Васко Василев или Иван Дреников, но ще получат една  съвсем друга музикална култура. По съвсем друг начин ще гледат на света, дори ако продължат в „несериозния“ жанр, както бяха кръстили поп музиката. Несериозен, несериозен, но пък носихме много добри приходи – за да балансират „сериозната“ музика. Така че „несериозната“ музика е изключително важна и в световен план. До ден днешен тя издържà…

На пианото ли се дължи начина, по който пеете? 

– Може би. Човек трябва да е свирил Мошковски, да е свирил „Добре темперирано пиано“, да е свирил сонатна форма, да е свирил Бах, английски сюити, френски сюити – всичко това е култура. Оттук нататък ти започваш да чуваш по друг начин. Много от нашите музиканти и певци нямат това развито чувство за многоглас. Когато ти влезеш в един хор, все едно дали е народен или църковен, вече имаш друга инвенция.

Най-важното нещо е човек да бъде всеотдаен и да обича това, което прави. Защото много хора го правят за пари, за това да станат известни… В тази професия всяка вечер трябва да се доказваш, все едно си за първи път – публиката не прощава. Видяхте какво стана с една певица като Уитни Хюстън, която е уникална. В мига, в който беше в кофти форма, критиките бяха безпощадни. Затова човек трябва да е винаги във форма и да не допуска по никакъв начин да върви по течението…

„Ако искам да се покрия, и Господ не е в състояние да ме намери“, казвате Вие. Налага ли се често да се покривате? 

– Стоянка Мутафова ми казваше: „Научи се да говориш като мъж и като жена, и като каквото трябва!“. И ето, че в един момент, някой се обажда за нещо, и аз си преправям гласа и казвам, че това е братовчедът (Смее се – бел. а.).

Какво може да Ви изкара от равновесие? 

– Простотията ме изкарва от равновесие. И до ден днешен не мога да балансирам. Дори на човек, който вече е преуспял, който е наложил себе си не, мога да му простя маниите за величие и простащината, която наистина доста властва. Това нещо даже вече го издигнахме в култ…

Медиите имат голяма вина за това узаконяване на тарикатлъка и на простащината. Този тарикатлък от времето на Елин Пелин – този селянин, на който леко му блестят очичките, леко зад мустачките се крие една усмивчица и гледа да мине другия. Говоря за това нещо, което вече е прераснало във вид доказване, във вид идеология, което цели поколения изведнъж започна да живеят – това че те трябва да бъдат тарикати, за да оцелеят. А истинските хора стоят отстрани, гледат и наблюдават. Тази пасивност пък е много страшна, защото позволяваш на некачествени хора, да стигат сияйни върхове и да командват парада.

„Наистина обичам професията си“, споделяте преди време. Щяхте ли да пеете, ако я няма тази любов? 

– Не зная… Аз съм завършил строителния техникум „Христо Ботев“. В този период, успоредно, бях частен ученик на софийската музикална гимназия. Този мой период съвпадна с времето на Rolling Stones, Mamas & Papas, Beatles – това беше наистина възраждането на европейската и световна музика. И нашето поколение е израснало в една много интересна среда, макар че до България не стигаше много лесно тази музика – по ред причини, пак политически. Тази забрана обаче породи някаква друга любов. Забранените неща винаги са много по-любими. Това важи не само за музиката, а за всичко…

Усещал ли сте божественото начало на сцената? 

– Това е много смело казано… Може би усещам нещо друго, в което съм абсолютно убеден – че бъдещето е на ниво енергия и енергийни полета. Изключително важно е артистите, независимо дали са танцьори, певци, инструменталисти, да имат силно биополе, да имат биоенергия.

Имах шанса да работя в Куба, когато Фидел Кастро още беше жив. Куба не е най-богатата държава, просто е долепена до Америка, където има съвсем друг стандарт. Много интересно беше, че на всичките тези партита, на които пеехме, говореше и Фидел Кастро. Аз не разбирам нито дума испански. Той обаче има силата да предава тази енергия – и то на хора, които са доста бедни, и наистина го гледаха като водач и му вярваха. Така че, много важно е каква енергия имаш на сцената. Затова е много важно дали си зареден вечерта, когато пееш. И от това ме е страх – защото има вечери, когато пея прилично, всичко върви нормално, но без пикови моменти, няма енергия. Всичко е просто професионално…

По думите Ви хората на изкуството трябва да бъдат по-витални, по-освободени и не толкова пресметливи. Срещате ли такива хора около себе си? Такива ли са хората около Вас?

– Разбира се. Младият човек би трябвало да е по-наивен, макар че вече не виждам наивни млади хора, за съжаление. И това е част от цялата урбанизация и това, което води до изкуствения интелект. Светът се променя и това е нормално, но трябва да има виталност. Защото, ако човек е стъпил съвсем здраво на земята, е добре, но когато е на сцената и не може да се отдели от земята, е съвсем друго…

Знам, че не делите концертите на малки и големи, но кога ще ни поканите на Ваш самостоятелен концерт в зала 1 на НДК или „Арена София“?

– Трябва да Ви кажа, че съвсем тенденциозно не искам да правя такива концерти… Правил съм толкова много такива концерти – толкова много, че мога да издам енциклопедия. Цялата тази административна истерия и бумащина, това са милион неща. Много по-лесно е да отидеш в един пиано бар, нощен клуб или спортна зала. Ето, съвсем скоро, в Ямбол, пях пред 10 000 човека. Аз съм се търкалял 60 години по тия сцени из цяла България.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Аз съм човек, който обича музиката. Обичам честните отношения с хората. Давам винаги аванси, но много мразя, когато ме лъжат, особено когато става дума за чувства.

Енчо Керязов казва нещо много умно: „Думата емоция и чувства е дефицит в световен план, и все повече ще бъде така“. Наистина, с раждането на този изкуствен интелект, чувствата са нещо много важни, и емоцията е много важна, и това се отнася изключително много за хората на изкуството.