Излязоха книгата и филмът „Диада“ на Яна Титова: Задължителни за всеки родител и всеки тийнейджър

Писателският дебют на режисьорката и актриса разкрива най-неосветените ъгли на класните стаи в българското училище и най-травматичното във връзката родител – дете

 

След поредица от вълнуващи предварителни прожекции и бляскава гала премиера дългоочакваният проект „Диада“ на режисьорката и актриса Яна Титова оживява от днес, 10 ноември 2023 г., на голям екран като филм, а романът заема своето заслужено място в книжарниците.

Книгата „Диада, вдъхновила сценария на едноименния филм, се чете напълно самостоятелно и е безмилостен  прозорец към реалността на цяло поколение родители, учители и тийнейджъри, невидими и осъждани от мнимите защитници на благоприличието и морала.

Някога малката  Дида  бързо е научила своите житейски уроци – да не се оплаква, да не споделя болката си, да не плаче. Никога. Каквото и да се случва. А на нея предстои да ѝ се случат много неща…

Сега, вече 16-годишна, тя е бомба със закъснител за по-слабите и жертва на комплексите на по-силните. За да оцелее в реалността, която малкият провинциален град ѝ предлага, тя трябва да следва стриктно своите правила.

Дида има мечта – да отиде при майка си в Америка и да учи рисуване. И в един майски ден тази мечта изглежда по-близко от всякога. Докато не се появява нещо съвсем непредвидено и кулите на нейната измислена Страна на чудесата не започват да се разпадат.

В този напрегнат, различен и безмилостен разказ ще откриете, че човек е способен на почти всичко в името на обичта. И ще се озовете на ръба – там, където започват мечтите и адът свършва. Или точно обратното…

Чрез своя дълбок психологизъм и писателска смелост Яна Титова задава коренно нов тон в родната литература и кино и повдига стъкления похлупак на общественото спокойствие. А нейната героиня е огледало на травмите, тревогите и отчаянието на едно цяло поколение, осъдено да отрасне завинаги свързано с материалното и моралното сметище на своята среда.

Безмилостен в своята откровеност и директност , романът  „Диада“  е достойният български отговор на „Спасителят в ръжта“ за днешните тийнейджъри. История, която има потенциалната енергия да промени нечий живот, докато мачка сърцето ти в юмрука на реалността.

 

Яна Титова е белязана с дарбата да разказва по оня магичен начин, който не се придобива, а е вграден по рождение. Малцина са улучените с този дар и за него се плаща скъпо – носещите го са призвани да виждат, да разбират и да лекуват света, като го разказват.

Веселина Седларска

 

В основния актьорски състав на „Диада“ влизат и редица любими актьори като Иван Бърнев, Силвия Лулчева, Стоян Дойчев, Ирмена Чичикова, Цветан Алексиев, Васил Бинев, Жаклин Дочева и други.

„Диада“ е продукция на PORTOKAL, в копродукция с NO BLINK PICTURES, SONUS и RIGHT SOLUTIONS и с подкрепата на Национален филмов център, Творческа Европа и Национален фонд „Култура“. Продуценти са Ваня Райнова, Александър Алексиев и Ники Стоичков. Разпространява NO BLINK FILM.

Повече за филма: www.diada-movie.com

Из „Диада“ от Яна Титова

Дида седеше на фонтана – любимото ѝ място рано су­трин. В ден като този – толкова горещ и някак особено въл­нуващ без ясна причина, нямаше как да пропусне да поседи на специалното си място. Обичаше да идва тук, защото беше тихо. Точно преди да заработи фонтанът и градът да се съ­буди. Беше на площада – виждаха се само хубавите сгради, нямаше разруха, напротив – всички много се бяха постарали да направят така, че центърът да изглежда поносим за жи­веене – даже почти прекрасен. С всичките дървета, зелената трева и дори цветята, които всяка година засаждаха наново, понеже нямаше кой да се грижи за тях през останалото време. Беше пролет все пак. Въпреки че се усещаше като лято. Пък и тук на площада небето се разпростираше навсякъде – значи и адът! Следователно е точно там, където трябва да бъде.

Не задълго обаче. При тази мисъл Дида леко се усмихна.

Много леко – така че да не забележи никой.

Рисуваше.

Все още детските ѝ пръсти шареха с молив по листа.

Вериги.

Ръце, оковани с вериги.

Ръце, които привидно изглеждат слаби и беззащитни.

Ръце, които чакат някой да им помогне и да се смили над тях. Но всъщност те сами държат ключа към собственото си избавление.

Докато гледаше рисунката, Дида си помисли, дали пък ръцете не са се заключили сами. Нарочно. Тогава картината придобиваше съвсем друг смисъл. Ръце, които искат да манипулират.

Ръце, които са хитри и непредвидими – точно като са­мата нея.

И все пак – бяха ръце, в които има надежда. Въпреки веригите. Или точно заради тях?

Беше на 5, когато за първи път откри удоволствието от това да създава каквото сама си поиска – като рисува. Това поне си го спомняше. Асансьорът беше развален и тя слиза­ше от осмия етаж по стълбите. Бавно, бавно. Защото нямаше идея какво да прави. Баща ѝ я беше помолил да си поиграе, докато той и колежката му си говорят по работа. Дида се съгласи, въпреки че идваше буря и вятърът беше силен, но поне нямаше да ѝ се налага да чува разговора на двамата от спалнята на баща ѝ. Прекалено силно говореха и прилича­ше по-скоро на заколение, отколкото на разговор. Но винаги след това бяха усмихнати, така че Дида предполагаше, че разговорът все пак е минал добре, щом са щастливи.

Дида погледна през парапета: пред блока нямаше други деца. Всички се бяха прибрали заради идващата буря. Още по-добре. Никой няма да иска от моите неща. Не обича­ше да споделя. Нейното си беше нейно. И никога не искаше нищо от другите, за да не разберат, че няма.

Правило!

Докато слизаше по безкрайната спирала на тези стълби, Дида подмина първия етаж и продължи надолу. Ако преди това стълбите бяха покрити с настилка, то тук, под земята, беше само бетон, и то поразръфан. Може би от призраци… Или просто защото беше евтин. В мазето винаги я лъхаше на смърт. Явно и на другите деца, защото никой не го доближаваше, но тя обичаше да е различна. Обичаше да ги плаши с истории какво се случва долу в мазето и какви чудовища живеят. Елате де! Аре. Елате да ви ги покажа. Но на тях просто не им стискаше. Ами ако беше вярно? Никой не сли­заше в мазето. Освен големите. Но те явно не се страхуват от смъртта. Пък и бурканите трябваше да стоят някъде.

И там, в дъното, най в черното, най в страшното, бяха скрити нейните тебешири.

Докато си взимаше тебеширите, една гръмотевица из­ръмжа по-силно от най-озверелия динозавър, който Дида можеше да си представи. Къде беше светкавицата? Нали уж светлината е по-бърза от звука? Или тя просто не я видя, защото е в мазето. Вече нямаше значение. Започна да вали такъв дъжд, какъвто отдавна не беше валял. Дида затвори очи. Не за да ѝ стане още по-тъмно, а за да слуша по-добре. На какво приличаше този звук… Армия! Да, точно така. Това бяха множество, множество войници на коне, които препускаха, за да убият огромния звяр, който се крие­ше в нейното мазе. Горкичкият. Той си има само мен.

И тогава ѝ хрумна.

Ако нарисува звяра и го сложи зад голяма ограда, никой няма да знае, че той е там. Конниците все едно се прибли­жаваха и някак с усилването на дъжда идваха все по-близо – Дида рисуваше на пода в мазето, без да усеща страх. Изпит­ваше любопитство и беше превъзбудена. Не беше усещала това чувство. Сякаш имаше сила. И това ѝ хареса.

Никой не я беше учил да рисува. Не беше правила нищо повече от стандартното – сърчице, къщичка и личице. Но сега! Цял звяр. Затвори очи и си го представи. Лесна рабо­та. Звярът се оказа с едно око, криви зъби и много лапи. Даже беше спорно дали изобщо има тяло, или наистина е само лапи, око и зъби.

Гръмотевица!

И звярът сякаш оживя! Нищо че нямаше уста, това не му пречеше да реве с пълна сила.

Оттогава не беше спирала да рисува. Всичко. Всичко, което искаше да преживее, всичко, което искаше да прите­жава, всичко, което искаше да бъде различно (а то беше тол­кова много). Просто затваряше очи, виждаше го и после… Хоп! Въображението ѝ се пренасяше върху страницата на някоя тетрадка или върху чина, или в мазето, или на покри­ва, или върху снимка, или върху кожата ѝ.

В началото събираше всички рисунки. После обаче, кол­кото повече порастваше – а на нея ѝ се наложи много бързо да порасне, – толкова по-предпазлива взе да става.

По-пресметлива.

По-умна.

Ами ако някой ги намери? И види за какво всъщност си мечтае тя. Не, това няма как да се допусне. Когато стана на 13, наряза всички рисунки на малки ивици. Отне ѝ три дни – накрая остатъците от детското ѝ творчество приличаха на малки мъртви червеи. Е, сега вече никой нямаше да разбере тайните ѝ.

След касапницата с детските ѝ рисунки Дида започна да рисува абстрактно – не че знаеше какво означава тази дума. Но започна да рисува неща, които само тя разбираше.

Нейни си неща.

Нейни си светове.

Нейни си и на никой друг.

Тъмни графични цветове. Големи хора, свити като фе­туси – голи. Без идентичност, без мечти, без болка. Просто свити удобно в нечия майчина утроба.

Майка ѝ…

Фонтанът подскочи рязко и животът започна отново, като върна Дида в настоящия момент – последния петък на май. Водата се вдигна във въздуха и се сгромоляса обратно и така нагоре-надолу, издавайки един и същи монотонен звук. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Малко като водопад. Но водопадът пада само в едната посока. А този се и вдига.

Дида гледаше как водата от фонтана започва да се плис­ка по плочките около него. Нагоре-надолу. Пльосна се един по-голям тласък и водата се плисна. И изведнъж тръгна. Все едно нещо просто се отприщи и водата вече не беше затвор­ник на малкия басейн, приютил този малък фонтан в цен­търа на този малък град, с толкова малки мечти, с толкова малки възможности, с толкова малки хора, с толкова малки пишки.

Отплеснах се – Дида пак се загледа във водата. Тя се разпростря като чума в малките фуги на плочките и се про­мушваше във всяка пукнатина, а такива имаше много. И все пак имаше нещо магично в начина, по който водата си про­биваше път. Мравка. Бърза да избяга от струята на водата, която вече е обградила много плочки – първо беше една, по­сле изведннъж две и четири, и осем… Като мрежа. Kак ли ѝ се струва това на малката мравка? Сигурно ѝ изглежда като природна стихия – помисли си Дида. В съзнанието си веднага нарисува мравка със сърф – и огромните вълни във всички фуги на плочката. Дида гледаше как мравката пани­чески бяга от водните струи. Беше обградена обаче, водата беше проникнала във всички четири страни на плочката и край – мравката беше в капан. Защо сега това я разстрои тол­кова много? Защо? Не, не… няма да го позволя това. Няма да ми скапваш деня. Дида сложи пръста си – като своеобразен мост между мравката и фугата. Мравката, разбира се, се вкопчи в живота и бързо премина на отсрещната плочка. Дида се усмихна. Рядко се усмихваше така. По дидешки. Само когато никой не можеше да я види. Е, мравката сега я гледаше, но… Дида ѝ намигна. Ти може!

И тогава видя – плочката, на която беше преместила мравката, също вече беше обградена с вода – капан, от кой­то като че ли нямаше измъкване. Някаква тиха неочаквана паника заля Дида. Защо наистина тази мравка успяваше да я разстрои? МАЙНАТА ТИ. Писна ми от теб. Дида си взе нещата и се махна от шибания фонтан.

Той си продължаваше все така – нагоре-надолу, наго­ре-надолу, нагоре…

Още малко!

Книгата можете да поръчате ТУК.