„Пролуки“ – трета новела от автобиографичната трилогия на Бохумил Храбал

На 17 ноември излезе новелата „Пролуки“ – поредният блестящ разказ на Бохумил Храбал за живота, пред чиято пъстрота и красота трябва да благоговеем. Живота, в който присъстват както магическите гори на Керско с веселите кръчми, където волният дух на писателя намира спасение от моралното блато, така и дулото на съветския танк, прицелено право в прозорците на Съюза на чехословашките писатели.

Пролуки“ (превод: Васил Самоковлиев, цена: 22 лв., 208 стр., издателство „Колибри“) е третата книга от автобиографичната трилогия на писателя, включваща още „Сватби в къщата“ и „Vita Nuova“, в която той разказва живота си през погледа на съпругата си Елишка (Пипси). Сюжетът обхваща времето от публикуването на първия му сборник с разкази и утвърждаването му като автор със световна известност до събитията през 1968-а и последвалите няколко години на „нормализация”, когато става „писател в ликвидация”. И тук големият белетрист изповядва с шокираща искреност страховете, маниите и пристрастията си, но и гражданските си позиции. И тук като в калейдоскоп оживяват образи на забележителни чешки творци, на Хайнрих Бьол, както и на любими герои от други Храбалови литературни шедьоври.

Бохумил Храбал  (1914-1997) е прочут чешки писател и редом с Хашек и Чапек е смятан за един от най-великите автори на ХХ век. Произведенията му са превеждани на близо 30 езика. Сред най-известните са „Строго охранявани влакове“ и „Обслужвал съм английския крал“ (екранизирани от Иржи Менцел). Храбал е новелист и автор на разкази, чиито истории са повлияни от сюрреализма, дадаизма и психоанализата. От сюрреалистите той усвоява техниката на „автоматичното писане“. Стилът му е повлиян и от Джеймс Джойс и т.нар. „поток на съзнанието“. Храбал започва да пише стихове още през 40-те, но се утвърждава като автор относително късно – около 50-ата си годишнина. Международната му слава се свързва с романа „Строго охранявани влакове“, който излиза през 1965 година. Творбите на Храбал са забранени след нахлуването на съветските войски в Чехословакия през 1968 година.

По-долу четете откъс от книгата на Бохумил Храбал – „Пролуки“

Гротеската е найсъвършеното смехотворство.

Шарл Бодлер

А сигналната бройка на първата книга на мъжа ми все не идваше и не идваше, той даже престана да пие, само крещеше нощем, че щял да скочи от прозореца, да се хвърли под влака, та след такава една нощ, на другия ден, тъй като не бях на работа, аз облякох най-елегантната си рокличка, обух червените си обувчици с високите токчета, взех си чадърчето и тръгнах към издателството.

Малко по-късно изпъчих гърди пред директора, казах коя съм, после посочих с чадърчето си към Либен, към „На хрази“ номер двайсет и четири и рекох: Да се разберем, там някъде лежи моето съкровище, заряза пиячката, няма сили дори да скочи под влака, защото сигналната бройка на великата му книга не идва и не идва… идете сам да видите до какво състояние сте докарали мъжа ми!

Стоя си аз, с гримирани очи и в основна балетна позиция, а щръкналите ми напред червени обувчици направо грееха, директорът, май му взех страха, вдигна телефона и след като няколко пъти повтори… Да… да… да…, остави слушалката и заяви, че сигналната бройка била вече на път… знам, викам аз, знам че е на път, но докато стигне до моето съкровище, той ще се гътне, аз сама ще отида да я взема… казвайте къде е „Перличка на дъното“?

И стана така, че самият коскоджамити директор взе да ми разправя, аз ви разбирам, и с мен беше така, преди да излезе първата ми стихосбирка, и аз изгарях от нетърпение да я видя, и на мен ми идеше да скоча под влака, и на мен ми идеше да посегна на себе си… Вдигна пак слушалката на телефона, след малко дойде някакъв служител и донесе въпросната сигнална бройка, сигнална бройка, която издателството няма право да дава на ръка.

Напуснах сградата и тръгнах по „Народни тршида“, в една сладкарница помолих да ми опаковат „Перличка на дъното“ в копринена хартия, да я превържат с панделка, като за подарък… И тръгнах с гордо вдигната глава по Вацлавския площад, в едната ръка с чадърчето, в другата – с превързаната с червена панделка „Перличка на дъното“, крачех и мечтаех колко хубаво ще бъде, когато тази малка книжка излезе и ние с мъжа ми ще се разхождаме тук, а навсякъде във витрините на книжарниците ще се мъдри неговата „Перличка на дъното“, как ще поканим гости, ще вдигнем сватба в къщата, как ще се лее шампанско, сякаш мъжът ми е спечелил Формула 1…

Внезапно ми хрумна нещо и поех към „Спалена“, към пункта за вторични суровини, където моят мъж под светлината на електрическите крушки четири години пакетираше стара хартия, влязох в канцеларията, там беше началничката, същата тая, дето уволни мъжа ми, там беше и кадровикът, който обяви мъжа ми за кръшкач заради това, че получи стипендия от Литературния фонд на Съюза на писателите и мина на половин щат… та развързах аз червената панделка и показах на всички синята обложка, главно името на мъжа ми… и викам… ето, виждате със собствените си очи, че моят мъж е писател, а не като да не е, както му намилахте всички вие тук… Загърнах отново „Перличка на дъното“, завързах я с червената панделка и излязох с чадърчето си на двора, обърнах се към прозореца, вдигнах пакетчето и видях как ония там седят като попарени, защото не бяха и очаквали подобно нещо…

А „На хрази“ прозорците на нашето малко апартаментче бяха широко разтворени, на стъпалото пред вратата седеше Пепичек, като голяма проскубана птица във волиера на зоологическа градина, и пушеше, с очилата си като две кисели млекца, моят мъж някак се беше надигнал от умирачката си, миеше чиниите… влязох и внимателно положих превързаното с червена панделка пакетче на масата до двете чаши и наченатите патрончета с ракия… Познай какво има тук? Казвам… Но мъжът ми продължи да си мие чиниите и рече… Знам, но потиснатият плам е благородство! С Пепичек се разбрахме, че като тръгнеш за Виена при брат ти, ние лека-полека ще варосаме не само нашите стаи, а ще боядисаме в бяло и вратите, и прозорците, че и столовете, та да просветне
тук и моят черен хумор да стане бял… В този момент влезе и дребничкият Пепичек, двете му кисели млекца, затъкнати в рамките на очилата, светнаха и заразпращаха отражения из цялото ни тъмно жилище, а той каза… Докторе, още по чашка… и протегна ръка със своята,  която проблесна като очилата му…

След петнайсетина минути трябваше да потегли бързият ми влак за Виена, бях на перона, когато дотича мъжът ми с пазарска мрежичка, имах чувството, че пак е пиян, така си и беше, но този път от радост, от книгата си, от сигналната ѝ бройка, помогна ми да се кача във вагона и се развика… Успях! Двайсет хиляди тираж… и сега там трябва да разопаковат всичките пакети с книгите, седем редактори са проверявали текста и въпреки това там цъфнала грешка! Представи си! В текста има изречение… а в канавката се въргаляше сребрист мотоциклет NSU Спорт Маркс…! А трябваше да бъде… а в канавката се въргаляше сребрист мотоциклет NSU Спорт Макс! Седем девойки сега трябва да намерят двайсет хиляди страници и там с туш да сложат точка и после да заличат онова… „р“. После да опаковат обратно всичко в пакети с по двайсет броя… крещеше моето съкровище, а аз се заливах в руменина… Не викай толкова, моля те… Кондукторът вече надуваше свирката, моят мъж се надигна, а аз гледам, пътниците и те се зверят… Пазарска мрежичка, пълна с банкноти от по сто крони… А кондукторът даде сигнал за тръгване, моят мъж слезе тромаво на перона и взе да ми маха с мрежичката, все едно пълна със спанак за вкъщи… влакът потегли, мъжът ми тичаше под моя прозорец и ми обясняваше… Представи си, дадоха ми аванс, десет хиляди крони… С Пепичек ще боядисаме къщата… сетне се спря и продължи да размята мрежичката, а зелените банкноти проблясваха наистина като да бяха спанак… Седнах на мястото си, а жената срещу мен каза… Съпругът ви е голям веселяк, явно не скучаете с него, нали?

Можете да поръчате книгата ТУК.