Нещо зловещо се случва на границата между България, Сърбия и Румъния в „Река в лабиринта“ – новия роман на Мирослав Пенков

Майсторският литературен трилър на Мирослав Пенков ще бъде представен на 8 декември от 18:30 ч. в Мраморното фоайе на НДК

 

Седем години след завладяващия роман „Щъркелите и планината“ големият български писател и носител на редица международни отличия Мирослав Пенков отново пренася писателския си талант на родна почва с дългоочаквания си нов роман „Река в лабиринта“

Авторът на издадения в 17 страни сборник с разкази „На изток от Запада“ се завръща с мистериозен и обсебващ литературен трилър, който вече е в книжарниците.

„Река в лабиринта“ е майсторски изпипана история, която запраща читателите на границата между три държави – в студените прегръдки на могъщата река Дунав, която завихря най-тъмните пориви на човешката душа в смъртоносните си дълбини.

Младата американка Дженифър Уайз изчезва безследно, след като бурната нощ в популярна видинска дискотека взема опасен завой. По същото време в манастир на малък остров сред реката е извършено жестоко убийство, а вероятният убиец, манастирският клисар, е избягал, без да крие следите си. А три години по-рано от мрачните води рибари са изтеглили телата на дванадесет обезобразени момичета, чиято участ е останала под давление отвисоко в купчините с нерешени случаи.

Дали има нещо общо между трите престъпления трябва да разбере полицейският инспектор Алла Каренина – доскоро грижлива майка, обичана съпруга и уважаван професионалист, която някак е изпуснала живота си и вече само успокоителните ѝ дават временна утеха.

Нюхът на инспектор Каренина, макар и притъпен от борбата със собствените ѝ демони, които сякаш се вият на отровни кълба под кожата ѝ, напипва стара следа, водеща към мултимилионна мрежа за трафик на хора и особено зловещ средновековен орден. Изправена пред зловещи разкрития, Алла ще трябва да последва червените нишки на Ариадна, които или ще я отведат към изхода от тази „Река в лабиринта“, или ще я повлекат завинаги в смъртоносната ѝ клопка.

Едновременно майсторски трилър, който ще впечатли най-запалените почитатели на жанра, и многопластова и завладяваща хроника на човешката душа, впримчена в битката между доброто и злото, „Река в лабиринта“ е роман явление в родната литература. А на повърхността му българската действителност оживява гротескна и горчива, но и изпълнена с надежда за промяна.

Мирослав Пенков, който от години живее, преподава и твори в Америка, пристига в България за официалната премиера на романа на 8 декември от 18:30 ч. в Мраморното фоайе на НДК по време на Софийски международен литературен фестивал. Водещ на събитието ще бъде писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ – Захари Карабашлиев.

Линк към събитието може да откриете тук:

https://www.facebook.com/events/1811937499264301

„Истинската светлина се пази в най-големия мрак. Там, където не ходят онези, които ги е страх от тъмното.“

Из „Река в лабиринта“ от Мирослав Пенков

 3

Виковете на тези двама рибари дочува отец Никола в съня си. Събужда се с кашлица, дълго се взира отвъд тясната килия. В мрака. В мъглата. Отваря уста като риба под мрежа. Не му достига въздух, но някак успява да се унесе, да се пресели обратно в царството на сънищата и духовете.

След час, когато става да бие камбаната, мъглата вече се е разсеяла, а два конуса восъчна светлина обхождат реката. Катерът на Гранична полиция ръмжи. Водолази чезнат под черните води, изплуват и пак се потапят. Изгревът е още далеко, а нощта ври, оживена от ужас. Тъкмо този ужас предвкусва отец Никола сред мириса на ауспух и нафта, ужаса на хора, изправили се ненадейно лице в лице с безликото. Този вкус той не го е забравил. Смъртта е наблизо. Смъртта се протяга от мътните води право към него.

През следващите месеци и двата бряга гъмжат от полиция. От новинари. От скучни човечета, дошли да търсят тръпка и развлечение. Човечетата се снимат, снимат реката. Снимат и мястото, където най-първо бяха положили момичетата. Ровят земята там с пръсти, сякаш смъртта я е преобразила в светиня.

Месец подир месец отец Никола ги прекарва с лодка до манастира, както му е заръчал игуменът. Зяпачи от българска страна, от румънска, поклонници пред чуждата мъка. А той, клисарят, им продава надценени свещички да се помолят за мир на душите. А сетне и прескъпи джобни иконки да ги пази свети Георги от злото.

Дар от Господа са тези глупаци. Така казва игуменът. Дар, който не бива да пропиляват.

И докато отец Никола ги превежда до острова месец след месец, тези богодарени глупаци все едно и също го питат.

Наистина ли очите на момичетата били избодени?

Наистина ли езиците им били изтръгнати?

Наистина ли змии изскочили със съскане от главите, от гърдите, от…

Но да изрекат такова низко слово пред него, дори те, глупците, не смеят. Пред него, възвишения. Човекът Божий.

Какво е истина, чуди се той нощем в килията. Какво не е. Мъчи се да заспи, а не може. Диша трудно. Едва смогва да си допуши цигарите до филтъра, по кутия на ден, напук на болката.

В онази сутрин, като извадиха момичетата от Дунава, игуменът го насили да идат с манастирската лодка да видят телата. Направо в калта, там ги беше захвърлила полицията. Едното момиче беше купчина кости. Другите две – плът прогнила, без образ. Без подобие. Без нищо човешко.

Месец подир месец се нижат зяпачите и месец подир месец отец Никола ги прекарва до малкия остров, до манастира, а сетне обратно до по-твърда почва. Той, старецът. Той, лодкарят. А като пуснат в ръката му по някоя монета, я прибира. Така е по-лесно. Не че му трябват пари където е в момента. Не че ще му трябват там, накъдето е тръгнал.

*

Минават три години. Все по-тежко кашля отец Никола, все по-мъчно му е да диша.

– По цяла нощ не мигвам от тебе, животно – крясва му един ден игуменът. – Иди в града да те прегледат.

И той отива. Изслушва доктора, щом излизат първите резултати. Гласът му сериозен, благоговеен. Почит пред расото, пред диагнозата.

Още няколко месеца. Не повече.

Същата вечер, като се връща от Видин, слънцето вече залязва нагоре по реката. Покривът на едно зелено беемве гори като боен щит на брега, а двама мъже чакат до манастирската лодка. Двама власи. Баща и син. Момчето е младо, на двайсетина. Здравеняк. Със счупени уши. С боксьорски нос.

Зад тях Дунавът блести, сякаш пламнал. Една сива чапла прелита ниско и каца с плясък в огнените води.

– Твоя милост ли е клисарят? – Влахът сваля капа, захвърля цигарата си. Момчето му обаче не вдига поглед. Облегнато на лодката, момчето си чисти ноктите с ножче.

Заради мъртвите момичета. Затова са дошли тези двамата. Така усеща отец Никола. Усеща, но не подозира още, че те са дошли него да молят за помощ. Пари да му дават да улови убиеца. Понеже тяхното момиче било едно от трите в реката. А убиецът я бил омагьосал. Засипал я бил с дарове. Тялото ѝ покварил, ума ѝ отровил. Душата ѝ глътнал.

– Змей е той, тоя убиец – прошепва влахът страхливо. – Получовек. Полузъм.

Отец Никола го гледа безмълвно, а в гърлото му се вдига горчилка. Ненавист към суеверието, към тъпотата. Но щом влахът тиква в ръцете му снимка, кой знае защо, отец Никола я взема. Има нещо приканващо в тъповатата мутра. Страх в очите, който го заинтригува.

От снимката му се усмихват две момичета. Две сестри, по всичко изглежда. И макар да беше отдавна, отец Никола разпознава едната. По-голямата. Не обезобразена, както я видя в калта преди три години, а сияйна, с корона. С победителска лента през пищната гръд. Мис Лом, изписано със златни букви.

– Голямото ми момиче. – Сякаш юмрук стиска влаха за гърлото. – Хубавицата ми Аврора.

И отведнъж трупът си връща човешкото. Аврора, лъчезарната. Слънчевата.

– А това мънинкото до нея е Флора. Змеят ни я грабна преди седем седмици време. Като стане Флора на осемнайсет, змеят ще я погуби.

– Тя става на осемнайсет след месец – обажда се момчето и продължава да си чисти ноктите. Гласът му е безгрижен. Без тревога.

Влахът диша по-близо. В дъха му отец Никола надушва ракия и сякаш примка му стисва гърдите. Стяга го, а той не може да мръдне, да отмести поглед от снимката, от сестрите. Защо го е грижа? Какви са му тези хора на него?

– И какво искате вие от мене? – Отец Никола глътва въздух като удавник. – Нека полицията да ви намери момичето. Да ви хване змея.

– Полицията за едно влахкинче и пръст не помръва. – Най-сетне момчето вдига поглед. Плюе в прахта, измъква от дънките си юмрук долари и ги подава на баща си. – Ние чухме, че твоя милост не си бил все човек Божий – казва бащата така близо, че и ракията вече не скрива гнилото, болните зъби.

– Ние чухме, че едно време твоя милост си изкарвал хляба с лов на апаши.

Апаши. Едно време. Отец Никола понечва да се изсмее, но кашлицата пак го задавя. Има нещо отвращаващо в тези двамата. Прогнили хора, с мрак в сърцето.

– Аз не съм за продан – казва им. – Нито сега. Нито едно време.

Не. Той не може и миг повече да остане при тези. Покрай влаха минава припряно. Момчето чуква, без да иска, с рамо по челото.

– Подир месец Флора става на осемнайсет – обажда се влахът зад него. – Онзи ще я погуби, както погуби и кака ѝ. Той и други момичета ще затрие. За Бога, отче, върни ми момичето живо и аз теглото ти в злато и в сребро ще ти дам за отплата.

Теглото му в сребро, че и в злато. Това се казва награда. Жалко само, че с всеки нов ден теглото му се стопява.

Откъде ли намира сили? Да избута лодката от брега. Да се качи в нея, да улови веслата. Скоро власите съвсем изчезват на хоризонта. Слънцето потъва на запад. Въздухът посивява, изстинала пепел. И чак близо до манастира отец Никола пуска греблата. Чак близо до манастира си позволява да се разтрепери.

Можете да поръчате книгата ТУК.