Захари Карабашлиев удостоен със „Златен лъв“ 2023 г. за най-добър издателски проект с най-голяма обществена значимост

Отличието беше връчено от премиера Николай Денков на официална церемония

 

Романът „Рана“ на писателя Захари Карабашлиев стана носител на тазгодишното отличие „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ в категория „Най-добър издателски проект с най-голяма обществена значимост“. 

Церемонията по награждаването се състоя по време на официалното откриване на юбилейното 50-о издание на Международния софийски панаир на книгата и в първия ден от Софийски международен литературен фестивал. Събитието се проведе в Зала 3 на НДК, а наградата връчи лично министър-председателят Николай Денков.

Изданието беше отличено сред общо девет достойни претенденти от журналистическото жури в състав – Паулиана Новакова, Иво Тодоров, Димитрина Кюркчиева и Николай Колев, което определи „Рана“ като: „Роман за забравената българска история, която поради политически или идеологически причини е останала в сянка, с принос към историческата и родовата памет, който благодарение на високата си художествена стойност ще допринесе за приобщаването на поколенията към тази част от историята и изграждане на автентична национална идентичност“.

Това е и първа награда за появилата се само преди месец книга (ИК „Сиела“), която веднага завладя книжните класации и се превърна в едно от най-търсените заглавия в книжарниците в страната.

В благодарствената си реч Захари Карабашлиев сподели: „Моята мечта е всеки, който е между страниците на тази книга, докато я чете, докато утолява своята жажда за литература, за истории, за вълнение, да си спомни и за тези паметници от своето детство, за тези вероятно лични истории, които дремят в кутиите за обувки на собствения му дом, да поразпита родители, прародители и да си спомни за тези млади мъже и момчета, които са загинали за една по-добра България“.

„Това е роман не за война, не за антивойна, а роман за памет и забрава“, заключи писателят.

Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, свързани с Първата световна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното движение в Тракия и Македония, „Рана“ e  неочакван и красив разказ за смелостта, състраданието и любовта, които спасяват човешката душа и в най-мрачните мигове.

Из „Рана“ от Захари Карабашлиев

Беше шумно по купетата и в коридора – весели вико­ве, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказ­ваха кротко, разпитваха се кой откъде е, намираха общи познати, теми…

Сава почете малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал неотдавна, но мисълта му скачаше безпризорна по буквите – сякаш бяха запис­ки от нечий друг живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи сега какво казва Заратустрата или Соте, я кажи тъй ли рече Заратустрата, или не? – но не успяваше да се съсредоточи и зацикляше на едно и също изречение без­брой пъти. След което извади стария си бележник, попре­листи го тук-там произволно. Не е ли странно – помисли, докато четеше редове, писани от самия него, а на момен­ти сякаш от някой непознат, – не е ли чудно как ние ви­наги най-първо се интересуваме от себе си, от това как изглеждаме в огледалото сутрин до това как и какво сме били записали в дневника си миналата година. Човешко, твърде човешко е безспир да разгръщаш и препрочиташ себе си.

Той облегна слепоочие на прозореца.

Срещу него Терзиев, уж отворил „Безсъници“ на Яво­ров, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клю­ма, та клюма.

Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който така и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, затова го завещал на нея. Елиза му го подари на раздяла. Ще те чакам, ще броя часовете до завръщането ти. И дано с всеки поглед към циферблата да мисли за нея и така да приближава своето завръщане. И да знае, че нейното щастие е в неговите ръце, така му каза. И го целуна. Как сладко го целуна тогава!

Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, докато носела чаша вода на татко си, чашата се счупила и се забила във веждата º. Е, можела да извади и окото º.

С едно око щеше ли да ме залюбиш?

О, и без едно око пак щях да те обичам.

Вие, мъжете, сте готови да изречете всякаква лъжа, за да заслужите благоволението на една млада госпожица, така ли е?

Не, разбира се.

Дланите на Елиза са винаги топли, допирът на пръ­стите – нежен. Ръцете º, които галят лицето му, като да го извайват, устните º, които бавно приближават него­вите.

А защо той затвори очи, когато тя го целуна на из­пращане. Защо замижа? Защо не изпи с поглед всяка глътка от нейната близост? Сами си причиняваме слепота поня­кога – сигурно, за да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме винаги, когато го по­искаме.

А може би очите неволно се затварят, за да не гледат, а за да виждат по-добре.

Сава извади от вътрешния джоб на куртката послед­ното писмо от Елиза, прочете го още веднъж от край до край, помилва с очи портрета º, обърна го да се наслади на красивия º почерк с датата. После опря слепоочие на хлад­ното стъкло и се загледа навън.

А зад прозорците и сякаш повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха назад, назад, назад, все към нея.

– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за оте­чеството! – сепва го отново гласът на офицера, сега заста­нал в края на сянката на голямо дъбово дърво, докато те с Терзиев се пържат, оставени на милостта на силното сле­добедно слънце, уж есенно. Не че това е въпрос де.

– Тъй вярно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се налага пак да го каже: – Тъй вярно, гос’ин полковник. – Така Сава го каза два пъти, вторият по-ясно и силно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко.

– Много добре – отсича полковникът, сваля шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре.

После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и правят широка крач­ка напред. И едва тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на малката полянка, Сава Сотиров осъзнава казано­то: двама офицери точно като тях са били убити вчера, вероятно на тяхна възраст, вероятно същите думи са чули и те точно преди да влязат в боя, може дори на еди­ния от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива поглед надолу – вчера двама храбреци са били от тази страна на тревата, днес са вече от другата. А те? Къде ли ще се озо­ват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война?

– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда на­горе, без да променя изражението си, като леко присвива колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след друг два сил­ни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда настрани с крайчеца на окото си, без дори да вди­га буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат според тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети.

Офицерът хлопва обратно шапката на главата си и се смее:

– Поздравяват ни, мамалигите, за добре дошли. Как са гащите, юнаци?

Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавеж­да към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е зами­рисало.

Хили се.

Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са приятели.

След детайлен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се очаква, полковникът вдига ръка към някого:

– И една последна работа има да се свърши. Стояне?

Стоян явно е свръзката.

– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на сватба тръгнали. Улеснява­те врага, господа, много улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелдфебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за утре, обличате тях, криете пагоните, никакви отли­чителни знаци. Даже, Стояне, кажи още днес на кашава­рите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята.

– Слушам, гусин полковник.

После към тях се приближава тантурест фелдфебел, представя се, поема ги и ги въвежда в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се стро­явате, а ей там зад дървото е отходното място.

Българинът само на небето не е срал – казваше Дрангов, – ама само защото не е намерил как да се качи, затова.

И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисциплина. Юначество. Победа.

Идва друг фелдфебел, за да отведе Терзиев към него­вия взвод.

Хайде, Терца, сбогом, Соте.