Четем „Бурята, създадена от нас“ на Ванеса Чан

Дебютната книга на малайзийската писателка Ванеса Чан – „Бурята, създадена от нас“ – завладя литературната критика по цял свят и още преди излизането си се превърна в един от най-важните и дългоочаквани романи за 2024 г.

Романът излиза у нас в превод на Надя Баева заедно със световната си премиера на над 20 езика, a хвалебствените отзиви от New York Times, Publishers Weekly и Kirkus  не закъсняха, нареждайки романа сред избраните книги за януари на Amazon и популярни книжни клубове като Good Morning America.

Вдъхновена от собствената семейна история на писателката, „Бурята, създадена от нас“ ни изпраща в Малая по време на Втората световна война, когато една майка е принудена да предаде държавата си в опит да спаси семейството си. А шокиращите поледици отразяват преживяванията на цяло едно поколение малайци, гласовете на които остават дълго заглушени.

1934 г. Малая Животът на Сесили Алкантара поема в неочаквана посока по време на работното парти на съпруга ѝ Гордън – сътрудник в британската колониална администрация. Там Сесили се запознава с обаятелния Фудживара, агент на японската императорска армия, който тайно работи за свалянето на британците. Пленена от харизмата и убедителността му, Сесили се увлича по мечтата за „Азия на азиатците“, която той рисува, и се съгласява да предава информация, открадната от бюрото на Гордън.

Почти десет години по-късно, през 1945 г., Малая отдавна е в ръцете на японците, ала надеждата за свобода отдавна се е стопила, като жестока окупация е притиснала местното население. Ужасът не пропуска да почука и на вратата на семейството на Сесили. Петнайсетгодишният ѝ син Абел е в неизвестност, най-малката ѝ дъщеря се крие в мазето, за да не бъде отвлечена в японски публичен дом, а другото ѝ момиче, Джасмин, което сервира всеки ден на японските войници, е на ръба на лудостта.

Сесили знае две неща. Че всичко това е по нейна вина. И че близките ѝ никога не бива да разберат истината. И сега, когато войната е към своя кървав край, Сесили ще направи всичко по силите си да спре се противопостави на ужаса, на който тя неволно е станала съучастник.

Разкривайки грозната реалност на колонизацията и войната,  „Бурята, създадена от нас“ е въздействаща елегия за мира и изцелението. С възхитителна увереност, сила и грация Ванеса Чан създава смела и сърцераздирателна история, в чийто център стои силата на майчината любов.

Омагьосващ и вълнуващ, болезнен, но и смайващо красив, „Бурята, създадена от нас“ е роман, обречен да се превърне в съвременна класика за жанра си.

Из „Бурята, създадена от нас“ от Ванеса Чан

СЕСИЛИ

Бинтанг, Куала Лумпур
Февруари 1945 г.

Окупираната от японците Малая

 

Започнали бяха да изчезват момчета в юношеска възраст.

Първото, което Сесили чу, беше за един от братята Чин, средния от петимата, до един едри, с тесни чела и широки рамене – Бун Хок, Бун Лам, Бун Хонг, Бун Хиъ и Бун Уай, но майка им наричаше всичките Ах Бун, така че на момчетата се падаше да решат кого от тях вика. По време на британското владичество момчетата Чин бяха известни с това, че са богати и жестоки. Обичайно явление бе да ги види човек застанали в кръг зад семейната къща с пищните ѝ орнаменти в кафяво и златно. Стояха надвесени над слуга, едно от момчетата държеше електрически ключ в ръка и очите на останалите светваха от възбуда, когато то го включеше и токът влезеше в контакт с кожата на слугата. Когато японците пристигнаха преди Коледа на 1941 година, момчетата се държаха предизвикателно към тях: стрелкаха с гневни погледи патрулиращите войници Кенпетай, заплюваха онези, които решаваха да се приближат. Изчезна средният по възраст брат, Бун Хонг – просто един ден вече го нямаше, сякаш никога не бе съществувал. И изведнъж братята Чин станаха четирима.

Съседите на Сесили се чудеха какво ли е станало с момчето. Госпожа Тан допускаше, че просто е избягало. Пуан Азреен, неизменно черногледа, се тревожеше, че се е забъркало в сбиване и лежи в някоя канавка, което караше съседите страхливо да поглеждат към канавките, докато вървяха по своите си дела, несигурни какво може да зърнат. Други майки само поклащаха глави; така се случва с онези, дето все тормозят другите, казваха, на някого сигурно му е прекипяло. Сесили наблюдаваше с любопитство майката на момчетата, за да види дали стърчи до вратата и чака новини, или е изпаднала в истерия от ужас, но госпожа Чин и останалите от семейството се бяха затворили у дома си. В редките случаи, когато напускаха къщата, четиримата синове обкръжаваха посърналите си родители като стена от мускули и ги затуляха от поглед.

Сесили срещна госпожа Чин само веднъж много рано сутринта в смесения магазин.

– Стои така от пет минути вече – пошушна леля Муи, съпругата на собственика, доволна да сподели с някого наблюденията си.

Госпожа Чин се взираше в пликче сушена сепия с обляно в сълзи лице. Сесили бе поразена от замръзналото ѝ безмълвие – нямаше хлипане, нито треперене, само мокри бузи и пълни със сълзи очи.

След няколко седмици, тъй като нямаше повече публично засвидетелствана скръб, нито нов подкладен слух, хората престанаха да се чудят за момчетата Чин. Скоро съседите забравиха дори кой точно от братята Чин се беше изгубил.

Следващите няколко изчезвания настъпиха в бърза последователност. Слабото момче, което работеше като метач на гробището и за което Сесили бе убедена, че краде цветята, оставяни от семействата край надгробните плочи, и ги продава на пазара. Друго едно, доста пълно, което висеше зад смесения магазин с омазано с мръсотия лице и се правеше на сакато, запретнало нагоре крачола си, за да проси монети от минувачите. Ококореният нехранимайко, хващан неведнъж да надзърта в момичешките тоалетни в училище. Все калпазани, мърмореха Сесили и съседите ѝ. Може би си бяха получили заслуженото.

Но към средата на годината започнаха да изчезват и познати на Сесили. Племенникът на съседите, момче със завиден баритон, печелещо всички ораторски конкурси в училището. Синът на градския лекар, тих младеж, който навсякъде разнасяше със себе си шахматна дъска, готов да играе с всеки желаещ. Синът на перачката, прилежен юноша, който переше униформите на всички японски войници, а сега майка му бе принудена да поеме тази работа, защото японците не признаваха, че някой може да е потънал в скръб.

С единствената пресичаща го по дължина улица, аптека, смесен магазин, едно училище за момчета и едно за момичета Бинтанг бе достатъчно малък град, та тревогата да се разраства и мутира в него. Шушуканията се разнесоха отново, стрелкаха се изпитателни погледи към близките на изчезналите момчета, хората с приглушени гласове гадаеха каква ли е съдбата им. Всъщност всички изчезвания бяха създали впечатление за изнизване тихомълком. Това притесняваше Сесили, защото от опит знаеше колко шумни са момчетата в движенията си – блъскаха се в разни неща, набиваха подметки, потропваха неспокойно дори когато стояха на място, неспособни да сдържат силата в телата си, в отскоро издължените си крайници.

– Не им ли стига, че ни бият и морят от глад, че затвориха училищата ни и сложиха спирачка на живота ни? – просъска гневно чичо Чон, собственик на смесения магазин „Чон Син Кий“ насред Бинтанг, където всички си купуваха продукти – от сухи и зелени подправки до ориз и сапун. Жена му, леля Муи, го шляпна по устата. Бяха предателски слова, а семейство Чон също имаха син.

Невинаги бе така. Когато японците се появиха някъде преди около три години, Сесили, мъжът ѝ и трите им деца бяха от семействата, излезли пред къщите си да махат приветливо на военния конвой. Сесили си спомняше възхищението, пламнало у нея при вида на плешивия и тантурест японски генерал Шигеру Фудживара, който бе начело на парада.

– Това е Малайския тигър – каза на децата си.

Генерал Фудживара бе поставил на колене британските сили за по-малко от седем седмици, като осъществи блестяща и неочаквана инвазия по суша откъм север, където Малая граничеше с Тайланд – бяха влезли с велосипеди по трудния терен през джунглата, докато британският флот, очакващ морска атака, бе насочил оръдията си на юг и изток към Сингапур и Южнокитайско море. На Сесили това ѝ изглеждаше като зората на нова ера. Ала надеждата ѝ за по-добри колонизатори бързо бе попарена. Само след месеци започнаха да се затварят училища и присъствието на войниците стана твърде осезателно по улиците. Японските окупатори бяха убили през последните три години повече хора, отколкото британците за цели петдесет. Жестокостта им стресна кроткото малайско население, привикнало преди с хладното високомерие на британците, които, общо взето, страняха от местните, стига да не спираше работата в калаените мини и в добиването на каучук.

Уплашена от това какво им готвеше бъдещето, Сесили въведе вечерна проверка, за да е сигурна, че всяко от трите ѝ деца е стигнало до дома.

– Джужубе! – извикваше насред суматохата покрай приготвянето на вечерята. – Абел! Джасмин!

И те се отзоваваха всяка вечер: Джужубе, най-голямата от трите деца, идваше раздразнена и със смръщено лице, Джасмин – весело, припкаща като кутре с малките си крачета. Средният, синът ѝ Абел, който най-много я тревожеше, се провикваше:

– Мамо, разбира се, че съм тук! – И се приближаваше да я дари с мечешка прегръдка.

Известно време системата като че действаше. Вечер след вечер на залез-слънце, когато комарите подхващаха своя хор, тя извикваше децата си и те ѝ отговаряха. Семейството се събираше около издрасканата маса за хранене и всеки разказваше за деня си. За няколко минути, докато слушаше пръхтящия смях на Джасмин, някоя от театралните шеги на Абел, гледаше как Джужубе подръпва късите си къдрици, досущ като майчините си, Сесили успяваше да забрави суровите житейски обстоятелства, ужаса на войната, оскъдното съществуване.

Ала ето че на петнайсетия си рожден ден на петнайсети февруари Абел – който имаше къдрава светлокестенява коса, за разлика от останалите ѝ деца, Абел, който винаги лакомо поглъщаше всичко пред себе си, изгладнял заради ограничените дажби, Абел, който бе израснал с петнайсет сантиметра през последната година и сега бе по-висок от всички в семейството, не отговори на повикването ѝ, не се бе прибрал от магазина. И когато восъчната свещичка върху пресъхналата торта за рождения ден се стопи, Сесили вече знаеше. Лошите неща се случваха на лоши хора, а тя бе точно това – лош човек.

В действителност през последните две години установи, че не е в състояние да прикрива отчетливия страх, контролиращ цялото ѝ съществуване, който идеше от съзнанието, че всичко сторено от нея ще ѝ се върне, че възмездието вече тропа на вратата. Страхът личеше в нервните ѝ усукващи се пръсти, в стрелкащите се към децата ѝ погледи, в недоверието към всичко непознато. Сега, когато катастрофата бе настъпила, усети как цялата енергия в напрегнатото ѝ тяло се стопява. Джужубе каза на баща си как надала продължителен стон, глух и пълен с болка, после се отпуснала върху плетения стол без звук, с безизразно лице и неподвижно тяло.

Около нея семейството ѝ бе като развълнуван кошер. Мъжът ѝ Гордън крачеше напред-назад и крещеше с пълно гърло на себе си или вероятно на нея:

– Може би е отишъл в магазина. Може би са го задържали на полицейски пункт. Може би… може би… може би…

Джасмин стискаше палеца на по-голямата си сестра с лице, по което бе изписан твърде голям стоицизъм за седемгодишна. Джужубе, неизменно практична, се задейства. Измъкна пръста си от хватката на Джасмин и изтича в задната част на къщата, където се провикна през оградата последователно към съседите от двете им страни:

– Да сте виждали брат ми? Ще ми помогнете ли да намеря брат си?

Но вече бе след осем, вечерния час, и никой от съседите не посмя да отговори, макар сърцата им да се късаха от виковeте на Джужубе.

Сесили не казваше нищо. За няколко минути, преди да я превземе чувството на вина, изпита облекчение от реализирането на ужаса си. Най-сетне я бе сполетяло и вината бе нейна.

Тя бе причинила всичко това.

На сутринта след изчезването на Абел съседите на Сесили се впуснаха в действие. Алкантара бяха почтено семейство, а почтените семейства не заслужаваха тъй монументална трагедия. Мъжете организираха дружини за издирване през деня, разнасяха табели, скитаха се наоколо и крещяха името на Абел. Диреха из складови помещения зад къщите, по ъглите на любимите места на Абел, по игрални площадки и изоставени фабрики. В търсенията си обаче не влязоха в старото училище, превърнато в център за разпити от японците. Мъжете стояха на малки групи, свели ниско глави, когато войниците Кенпетай в калнозелените си униформи погледнеха по посока на тях, но изпитваха тайно задоволство, тъй като имаше известно усещане за сигурност, като си с други хора, а и чувстваха издирването на момчето като своя малка революция, едно миниатюрно въстание срещу японците. Жените се отнасяха към произшествието като към раждане или смърт; носеха сготвена храна и предлагаха утехата си на дома на Алкантара. Уверяваха Сесили, че всичко ще се оправи, че Абел е развейпрах още, сигурно е заспал някъде и скоро ще се добере до вкъщи, че е изгубил представа за времето и е пренощувал у приятел, че момчета като Абел – хубав, чаровен и толкова обещаващ – не изчезват просто ей така.

Останалите жени смятаха, че Сесили е крайно непризнателна. Не благодареше, като ѝ носеха храна, не им правеше чай, когато чакаха пред вратата да бъдат поканени, не плачеше, не се жалваше и не се тръшкаше, което би било разбираемо за тях. Изглеждаше плашещо нащрек, с очи, стрелкащи се във всички посоки, сякаш бе готова за нападение. Срещу кого? Те не знаеха. Естествено, съчувстваха ѝ, както си шепнеха една на друга, но понякога Сесили умееше да бъде твърде крайна. „Нали помните ужасяващите истории, които разправяше на децата си?“ – така си казваха.

– Ами за човека, принуден от японците да пие сапунена вода, докато коремът му увиснал пред тялото, после прехвърлили греда върху него и скачали от едната и другата страна, а накрая стомахът му се пръснал? Тая чували ли сте я? – рече госпожа Чуа.

– Айя, трябва ли да повтаряш тази отвратителна случка? – възмути се госпожа Тан. – Заради нея децата ми със седмици имаха кошмари!

Понякога си мислеха, че Сесили просто не умее да се държи както трябва. Те всички бяха майки, знаеха какво поведение е редно за една майка. Когато изгуби син, правилно е да плаче, да припадне, да дири утеха у другите майки. Не бива да държи болката си като щит и да е тъй наежена, че никой да не смее да я доближи.

И все пак си напомняха, че трябва да бъдат добри съседи. Госпожа Тан продължи да праща димящи купи със супа от нудли до дома на семейство Алкантара и се опитваше да не се засяга, като виждаше купата да си стои на същото място пред портата, където я бе отминала предишния ден. Госпожа Чуа предложи да гледа Джужубе и Джасмин, тъй че Сесили да може да си почине. Пуан Азреен, която обичаше драматизма, разказваше всички истории, които беше чувала някога за изчезнали хора, но не можеше да се въздържи да не добави щрих на ужас – как се връщали у дома си я без някой крайник, я с обезобразено лице.

На съседите поне Гордън, съпругът на Сесили, им изглеждаше достатъчно признателен. Обикаляше града с другите мъже, викаше сина си, шляпваше по гърбовете спътниците си, благодареше им за отделеното време. Съседите вече намираха, че е станал много по-любезен. То се знае, човек на никого не би пожелал такова нещо, споделяха и цъкаха с език, но определено предпочитаха този прероден Гордън Алкантара, слязъл със стъпало по-надолу. Неприятна им бе неговата помпозност по времето, когато тук командваха британците и Гордън бе самовлюбен администратор.

Дните след изчезването на Абел прераснаха в седмици. Редовните издирвания се разредиха, жените лека-полека спряха да се отбиват в къщата. След като още и още момчета изчезнаха, хората гледаха повече да си седят у дома и да крият синовете си от острите погледи на войниците Кенпетай. Кратката радост от бунта угасна и съседите отново си припомниха, че във време на война единствен приоритет е собственото ти семейство. Не можеха да пилеят време за чужди изчезнали деца.

Седмица преди изчезването си Абел се бе прибрал у дома с цял наръч грозни, прилични на бурени цветя, които очевидно бе накъсал край пътя. Но бе горд, когато Сесили ги натопи във ваза и се престори, че не е виждала по-красиви цветя. В седмиците, след като се изгуби, бурените изсъхнаха и взеха да се ронят, но на Сесили сърце не ѝ даваше да ги изхвърли. Но един следобед забрави да затвори прозореца в спалнята си по време на гръмотевична буря, една от онези шумни и тресящи стените тропически бури, с които Малайзия е известна. Стаята се замъгли от дъжд, а вятърът изпосъбори всичко, включително вазата с изсъхналите цветя на Абел. Вечерта, след като бурята беше утихнала, Гордън завари Сесили с разкървавени пръсти да се опитва да залепи парчетата на вазата и да подреди изпочупените бурени така, че да са изправени и с ръста на момче. Но също като колелцата, които бе пуснала в движение десет години по-рано, оправяне нямаше. Връщането назад бе невъзможно.

Можете да откриете книгата ТУК.