Отиде си големият актьор Иван Иванов

Иван Иванов

Големият български актьор Иван Иванов си отиде на 73 г. след тежко боледуване.

Тази вечер в памет на Иван Иванов от 21:00 ч. тази вечер БНТ1 ще излъчи невероятния филм „Всичко е любов“.

„Всичко е любов“ (1979 г.), „Лавина“ (1982), „Комбина“ и „Мярка за неотклонение“ (1983) са емблематични за него филми.

Снима се във филми и на режисьори като Борислав Шаралиев („Борис I“, 1985), Зако Хеския („Нощем с белите коне“, 1985), Иван Андонов („Мечтатели“, 1987) и др.

Ролята му на Радо във „Всичко е любов“ го превръща в секс символ на българското кино.

„Няма друг актьор в българското кино, който да е станал толкова известен, харесван и обичан след първата си главна роля във филма „Всичко е любов““, пишат от Съюз на артистите в България по повод скръбната вест.

Роден е на 16 декември 1951 г. в Асеновград. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова през 1979 г.

Освен в киното, Иван Иванов е играе на сцените на Младежкия театър (1979 – 1981) и Военния театър (1981 – 1983), както и във филмово студио СИФ (1983).

Гласът му може да бъде чут в редица филми, които е озвучавал.

След телевизионния сериал „Гори, гори огънче“ (1994) актьорът издава първата си книга с разкази и стихове – „Този живот, онзи живот“. После идват още две – „Отговори“ и „Седем часа разлика“.

Носител е на редица награди и отличия.

От първия си брак Иван Иванов има син – Георги (р. 1974 г.), който е успял столичен юрист и съдия. От втория си брак с актрисата Петя Силянова, Иванов има втория си син – Стефан (р. 1984 г.), известен с рап псевдонима Wosh MC.

Да си спомним за Иван Иванов с няколко цитата от интервюто му за „Жената днес“:

„Кое прави хората човеци? Простите неща. Да свършиш нещо. Да срещнеш някого, да изпиете по едно кафе, да си кажете една добра дума.“

„Никого нищо не съветвам. Можеш ли да съветваш човек, да ти кажа на теб например: “Обичай!”, “Мрази!” – мога ли? Не. Това е глупаво. Човек трябва да го приемаш като равен. Учителството никога не съм го разбирал като работа зад катедрата. Затова винаги седях наказан в ъгъла. Учителите трябва да са сред децата, на чина при тях. Същото е и със сцената. Аз съм се качил на две педи по-високо и сега ще ви уча вас и ще размахвам с пръст. Откъде накъде? Няма такова чудо.

„Успех за мен е, че съм човек – роден, направен, реализиран човек. Ако това не е успех, майната му. Казват: “Той има успех, той стана академик.” Какъв академик?! Аз имам успех, щото съм се родил човек. Какви титли, по дяволите – имал 40 книги, 80 изложби… ама чакай, бе! И аз имам. А пък непрекъснато ти говоря, че още с първата си глътка въздух съм реализиран.“

„Ако някой се чувства колос, да не сяда на мойта маса. Аз не обичам колоси, обичам живи хора. Толкова е просто, толкова е ясно. Аз не страня от хората. Как мога аз, човекът, да страня от човека?“

„Човек не трябва се вманиачава: “Ооооу, аз ще умра на сцената, ще умра на сценичната площадка.” Ми излезте от тая роля, бе, елате ей тук, на пазара “Иван Вазов”, да изсърбаме по една чорба.“

„Човек се страхува от смъртта. Разговорът за живота неминуемо стига до смъртта. И когато смъртта я приемеш като продължение на живота, остава единствено живеенето.“

„Най-големият бунт, същинският човешки бунт е приемането, това да казваш “да”. Само силният човек, същественият човек може да приеме това предизвикателство. Живеенето – това е екстазното състояние, свръхлогическото понятие. Да кажеш: “Събудих се и съм жив.” Бунтът изкристализира в приемането. Много труден е пътя дотам. Много. Но пък е верен. И като стигнеш, престава да бъде път. Става твое състояние, твое живеене.“

Поклон!