Нещата, които Емил Конрад не може да каже в интернет, четем в новата му книга „Обратни мисли“

Нетърпеливи читатели чакаха часове наред на първата фен-среща по повод излизането на книгата

Почти 14 години след първото си видео в YouTube интернет сензацията Емил Конрад определено е човекът, който има какво да разкаже за това как се е променил необятният свят на онлайн знаменитостите в България.

На пазара вече може да откриете „Oбратни мисли“ – най-новата книга на непокорния бунтар на българските социалните мрежи.

В нея единственият българин с над 200 милиона гледания на видеата си в TikTok не просто открехва, а направо разбива вратата към тайните на популярните хора в България.

Още новината за появата на изданието успя да развълнува хиляди читатели, а първият тираж се изчерпи още с предварителните поръчки. На 18 февруари стотици нетърпеливи почитатели чакаха часове наред в книжарница „Сиела“ в Paradise Center в София, за да се срещнат със своя любимец.

Нова такава предстои още в събота, 24 февруари 2024 г., този път в града на тепетата – Пловдив. Малко след 11:00 ч. популярният български влогър ще се срещне със своите фенове в Mall Plovdiv Plaza. Входът е свободен, а доброто настроение – задължително.

Безкомпромисно и с безпощаден хумор Eмил Конрад разчиства сметките си с най-дразнещите тенденции в интернет пространството, детронира новопоявилите се пророци на българските социални мрежи, сразява дискриминационните клишета и разкрива себе си в изцяло непозната светлина.

Написана в характерния за Конрад „спокоен“ стил, „Oбратни мисли“ е книга, която ще ви разсмее, озадачи и на места дори скандализира, но и ще ви покаже, че да бъдеш различен понякога е най-голямата суперсила, която може да притежаваш.

*Изданието не се препоръчва за лица под 16 години.

Из „Обратни мисли“ от Емил Конрад

  1. Сам

Пиша тази глава напълно сам в стаята и тишината е нещо, което много често ме е карало да се чувствам некомфортно. Та аз съм свикнал винаги да съм сред хора, винаги да говоря. Говоря много. Говоря повече, отколкото е необходимо, и всички хора, които си мислят, че е забавно да гледат мое видео, в което говоря две-три или десет минути… да знаете, че на живо говоря, но без да спра. Да си говоря сам? Май се случва. Може би немного често, но не е нещо, което ми е чуждо. Да съм сам? Това е нещо, което ми беше адски чуждо и по-скоро аз бягах от това чувство, това състояние на духа и цялата ми душа бягаше от това да остана сам с мислите си. Сам със себе си.

През първите две години, когато започнах да качвам видеа, не бях толкова известен, а по-скоро популярен само в интернет. Някои хора знаеха, че съществувам. Под някои хора имам предвид над 100 хиляди души. Да, аз не считам, че съм бил популярен и известен, когато 100 хиляди души са ме следвали в социалните мрежи. Това дойде с времето, но още оттогава ми се случва този неестествен момент, че никога не оставам сам. Забързаното ежедневие и непрекъснатите срещи с много хора само отлагаха онази със самия мен. Аз не бях готов за нея. Всъщност бях готов да се срещна с всеки друг, да правя всичко друго, да не правя нищо, но да не съм сам срещу себе си. Страх или неизвестно, тревога или от тази силна, прорязваща болка, която усещаш понякога в областта на сърцето и започваш да търсиш симптомите на заболяването си в Google, и мислиш, че това е краят и ще умреш. Видното нещо, което отбягваш, или стремежът ти да убедиш себе си, че си добре. Това е едно от най-трудните неща. Да излъжеш другите, може да е трудно, но да се опиташ да убедиш себе си в нещо, което си напълно наясно, че не е истина – това е тежест, която всички ние носим и се опитваме да я превъзмогнем, преди тя да е оставила тъмна следа в душите ни.

И този въпрос, който рядко си задаваме: „Знаеш ли колко много хора сега се чувстват точно така?“.

За мен да бъда сам, беше много страшно. Та аз дори не си представях, че да си сам, е възможно да бъде интересно. Че какво щях да правя сам със себе си аз? Това беше страхът, който изпитах най-силно и вече болезнено реалистично в началото на 2020 година. Това да съм изолиран от всички и всичко, не беше нещо, което ми бе познато. Не съм и искал да ми бъде познато. Всъщност за мен си беше като един кошмар. Нали знаете, че има хора, които са интроверти – обичат да са сами и това да са сред много хора, с които трябва да общуват, ги натоварва. Аз не съм такъв човек. Аз съм тотално противоположното на интроверт. Дотогава обаче не си давах сметка колко би ме смачкало това да бъда изолиран.

През 2020 година реших, че е време да махна първия си мъдрец. Да, на 30 години все още нямах нито един махнат мъдрец, та реших, че това ще ми е първата стъпка към остаряването. Понеже в моя живот нещата или ще са безумни, или безумно трудни – това вадене на мъдрец всъщност беше и двете. Бяха ми казали, че около час ще е операцията, въпреки че долните ми мъдреци са растящи напряко, обратно на горните, и бутат долните ми зъби. И моите мъдреци са като мен – дори те не могат да си бъдат нормални. Защо всичко трябва винаги да е по-сложно. Отидох с нагласата, че поне ще направя нещо хубаво за себе си и е нещо, което отлагам от много време. Знаете онова чувство, когато най-сетне направите нещо, което сте се опитвали да проточвате във времето и все пак изпитвате задоволство от това, че най-накрая ще го свършите. Е, така се чувствах аз. Операцията започна и хирургът заедно с неговия асистент нагласиха всички неща, биха ми поне три упойки и след като съвсем нищо не чувствах в главата си, започна операцията. Колко време мислите, че продължи тя? Един час? Нееее. Два часа? Неееее. Почти три шибани часа. Разрязване на долния ми венец, защото зъбът ми беше влязъл под други три, което рязане завърши с осем места, на които трябваше да се правят шевове. Мразех ли себе си? Да. Напълно и категорично да. Но бях доволен, че все пак съм свършил онова, което отлагах. Това се случи на 8 март 2020 година и си казах, че не може да стане по-зле. Няколко дни по-късно обявиха световна пандемия и това, че хората трябва да си седят вкъщи за две седмици. Тук малко ще ви спойлна, че двете седмици всъщност си бяха година и половина – две, с леки прекъсвания. Но за мен най-трайната травма от махането на моя мъдрец беше това, че изгубих чувствителността си на брадичката и дол- ната ми устна. До ден днешен, като докосна или докато ям, или каквото и да правя с долната си устна и брадичката, те се усещат като гумени. Все едно не са част от моето тяло. Дори дълго време го сравнявах с това, което много хора, главно жени, си слагат в устните, като хиалурон, но се оказа, че те си усещат нормално устните. Аз съм доста по-изкуствен от тях, с начина, по който усещам долната си устна като гумена.

Започваме пандемията с физическа травма, след което преминаваме към психическата и се впускаме в емоционалната. До този момент в живота си бях имал едно гадже и то беше, докато бях в училище. Та как се очакваше аз да срещна някого, като съм затворен вкъщи? Какво щеше да се случи с моя живот, с моята работа. Неща, които мисля, че много от нас са си задавали в началото на 2020 година.

Сега, след като имаме тези отговори, животът е една идея по-подреден, въпреки че дори да сме си казали, че няма да правим същите грешки, че ще се променим, че ще започнем да живеем по-добре… Нека си го кажем честно. Трябваха ни точно две седмици да няма пандемия, за да забравим тежките забрани и лимитите, които дори сами сме си поставяли. На лошо се свиква трудно, а на хубаво всеки може.

Времето, изкарано сам в пандемията, обаче наистина ме научи на много неща. Едно от тях беше, че всъщност не е лошо да имаш време за себе си и че не е нужно да работя непрекъснато на пълни обороти, и това да си почивам, е по-добре за моята работа. Също ме научи и на това, че ако успея да бъда сам със себе си в мир, то тогава ще ми е много по-лесно да бъда за някого друг това, от което той ще има нужда.

Именно в пандемията срещнах и моя приятел. Беше средата на 2021 година и наистина най-малко очаквано се запознах с най-прекрасния човек, който можеше да си помисля, че съществува. Така сме затворници на собствените си страхове, мислим неща, които въобще не са реални, и си създаваме ситуации в ума, които ни поставят в най-безумния сценарий.

Всичко това, за да разберем накрая, че да сме сами, далеч не означава да бъдем самотни. То дори не означава да си бъдем самодостатъчни. Много често бъркаме самотата с това да сме насаме със себе си. Самотно би било да мислим прекалено много за всичко, да го премисляме по сто пъти и накрая пак да не го направим.

Колкото по-рано разберем колко добре е да си сам и как всеки от нас има нужда от това да остане със себе си, дори само да си помълчи със себе си, толкова по-бързо ще успеем да се преборим с много от нашите страхове и да спрем да си слагаме стени, които ни правят недостъпни.

Магията на това да бъдеш сам далеч не се крие в това да си си самодостатъчен, напротив. Когато успееш сам да бъдеш всичко за себе си, тогава ще можеш да бъдеш и това, което е нужно за останалите. Свободата на това да бъда сам и удоволствието от времето, което изкарвам със себе си, не бъркам със самота или изолация. Те са времето, в което да мога да бъда със себе си, без да мисля за това, което някой би казал или каква ситуация би ме накарала да се почувствам зле.

Точно когато бях сам, ми се случи едно от най-магичните неща, и то в такова време, когато със сигурност това е било последното нещо, което съм си представял, че е възможно да се случи. Сам невинаги означава да бъдеш самотен и да няма хора до теб. Моят приятел ме научи да обичам по начин, който преди това не бях. Като повечето неща в моя живот именно главата, в която ви споделям колко самотен и колко сам съм се чувствал, е и главата, в която разказвам за любовта си. Да срещнеш човек в такова време, не е лесно. Да срещнеш човек, в моята ситуация, когато аз съм популярен, е още по-невъзможно. Да си и с моята ориентация, отново е пречка лесно да срещнеш някого. А да си сам и да си свикнал да си сам, прави нещата само още по-трудни. Кога нещо, което е невъзможно, ме е спряло?!

Да си сам, не е нещо лошо, въпреки че често хората го свързват с негативното. Да си сам, всъщност е изкуство. Да си сам, е трудно. Да си сам, е самото щастие, което сам можеш да си подариш. Но да си сам, никога няма да означава, че хората не се интересуват от теб и не са до теб. Когато намериш хармонията в това да си сам, тогава ще изпиташ и по-голямо удоволствие, когато си с хората, които обичаш.

Можете да откриете книгата ТУК.