Четем „Любов, или нещо такова“ на Тересе Тунген, номинирана за Европейска награда за литература

На 5 април излиза от печат сборникът с разкази „Любов, или нещо такова“, подписан от нашумялата норвежка писателка Тересе Тунген. Книгата беше номинирана за Европейската награда за литература през 2020 година.

„Любов, или нещо такова“ (преводач: Стефка Кожухарова, художник: Капка Кънева, 416 стр., цена: 22 лв.) обхваща пет разказа, обединени от вечната тема за любовта и нейните неочаквани проявления  ̶  любов, която се отклонява от нормалното, разрушителна любов, любов, която сме загубили и не можем да забравим. Понякога хората се срещат в неподходящ момент, друг път двама души откриват, че интерпретират любовното чувство по различен начин.

Омъжена жена прочита във вестника съобщение за внезапната смърт на стар свой любовник и се отдава на спомени за миналото. Двойка на средна възраст заминава на дълго планирано пътуване до Гранд Каньон с надеждата далече от дома да успеят да запълнят тишината помежду си. Години след раздялата им мъж вижда любовта на живота си в далечината и не знае дали да се скрие, или да отиде при нея… Това е книга за разминавания и самота, за тишина и неизказани думи, за всеобщия ни стремеж към близост и за това, че веднъж породена, никоя любов не може да ни напусне напълно.

Родена през 1977 година, Тересе Тунген е уважавана норвежка писателка, редактор и литературен критик. За първия си сборник с разкази, „Някога са били вълци”, Тунген получава наградата за дебют на изд. „Аскехау”. Вторият ѝ сборник с разкази, „Любов, или нещо такова”, е номиниран за Литературната награда на Европейския съюз през 2020 година.

 

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия.

Creative Europe Programme of the European Union, Brussels – BAK

По-долу четете откъс от книгата на Тересе Тунген  – „Любов, или нещо такова“

„Любов, или нещо такова“ Тересе Тунген

Из разказа „Любовникът“

Магни се събуди и погледна в тавана. Лежеше с ръце покрай тялото в точно същата поза, в която и беше заспала. В стаята наоколо беше полутъмно. И в първия момент не знаеше къде е, от коя страна на леглото се намира, нито пък дали е сутрин, или вечер. Лежеше тихо и дишаше, обзета от чувството, че е настъпил краят на всичко, че е останала само тя, че през света е преминал някакъв вятър и е помел всичко живо, или пък просто годините са се изтърколили, докато тя е спяла; че децата ѝ са пораснали, родителите починали, или че самата тя е още дете, сякаш вратите между тогава и сега, между детството и това, което я очакваше, стояха отворени и се блъскаха, и всичко минало и предстоящо се преплиташе. Така беше, вече беше свикнала, след известно време щеше да ѝ мине, винаги ѝ минаваше. Само трябваше да почака.

Надигна се в леглото и се протегна внимателно. Чашата с вода на перваза на прозореца стоеше там от вчера вечерта и вече беше побеляла от балончетата въздух. Тя я взе и хладката и мека течност изпълни устата ѝ. После се пресегна към телефона си и провери колко е часът. Три и половина. Влезе в сайта на „Ен Ер Ко”, за да прегледа новините, какъвто навик имаше, и когато видя водещото заглавие, от гърлото ѝ се изтръгна измъчен вик. Почувства се глупава и объркана.

Тъкмо го беше сънувала.

Беше сама в апартамента и беше спала повече от час. Погледна през прозореца, сякаш за да намери нещо веществено, за което да се залови. Беше началото на декември и навън вече се беше смрачило. В следващия момент чу звънчетата на теглената от коне шейна на улицата и се загледа в клоните на брезите, които се протягаха, тънки и нежни, и образуваха сложна плетеница от тъмни ивици на фона на приглушените градски светлини отзад. Макар да беше зима, навън никога не падаше пълен мрак.

Към статията беше поместена снимка на стръмен склон и тя веднага разбра, че са открили него, макар името му да не беше упоменато. Опитен алпинист от Северна Норвегия, така пишеше, мъж към петдесетте, баща на три деца, живеещ в Трондхайм.

Тя отметна завивката, стана, малко нестабилна на краката си, и прекоси стаята. Камината проблясваше в червено, вътре беше останала само жаравата, а околните повърхности, подът и малката етажерка в близост бяха покрити със сиви люспички пепел. Преди да заспи, слънцето се белееше на небето. Матово и бледо. Сега вече беше залязло. Беше проспала най-светлия час от деня.

Както беше боса на студения под, остана права на прозореца и срещна погледа си в стъклото, очите ѝ изглеждаха големи и лъскави, а лицето безизразно.

По цялата улица до входа на стопанството им се тълпяха хора, увити в дебели якета, шапки и ръкавици, а дъхът им излизаше на тънки струйки дим от устата и носа. Магни притисна глава към прозореца, така че студът да проникне в изгнилия ѝ мозък.

Знаеше, че Йорген и децата също са в защитеното имение и обикалят в тълпата между малките сергии, отрупани с неща за продан, и конната шейна, която пак и пак сновеше нагоре-надолу. Металът на камината издаваше пукащи звуци, а отвън се носеха смях, гласове и песен на звънче. Това се повтаряше всяка година през първата неделя от адвент[1], когато стопанството организираше старомодно честване на Коледа за хората от околността. Студът се издигаше под формата на дим от устите на събралите се навън, от ноздрите на конете, които правеха десетата си обиколка на заградения от улиците квадратен участък, и от отчасти замръзналата река, лъкатушеща към фиорда сто метра по-надолу.

Те бяха там. Тя беше тук. Такива човешки тълпи не ѝ понасяха добре.

Двайсетметров склон в планинската местност до Трондхайм. Пишеше, че има три деца. Дали се е катерил по канарата, или е слизал? Това само значеше, че не се е променил, мина ѝ през ума. Такива като него не се променяха. И все пак, той умееше да се катери, нямаше как да е паднал. Освен ако не е бил пиян. Сигурно се е прибирал пиян от някакъв купон. Уверен, че е способен на всичко.

Никога не беше допускала, че той може да умре, че човек като него може да умре. Преди много време се беше опитвала да си го представи: представяше си, че ако той умре, захватът му около нея най-накрая ще се отпусне. Оттогава времето беше работило в нейна полза, животът ѝ вече не беше същият. Но че тялото му може да умре, че пенисът му, кожата му могат да умрат, тази мисъл ѝ беше чужда.

И докато си мислеше тези неща, се почувства изгнила отвътре. Придърпа жилетката от стола, наметна се, стана и направи няколко крачки. По средата на стаята се спря и се огледа.

Подът около камината беше мръсен, тя светна една лампа и се взря в прахта по пода и перваза на прозореца. Не беше минало много време, откакто за последно бърса прах. Имаше чувството, че не прави друго, освен да минава с парцала, да полива цветята и да разтребва неща от пода. Но веднага след това отново трябваше да полива цветята и да минава с парцала. Идваше от улицата; изгорелите газове, прахта и мръсотията се процеждаха през процепите на къщата, а пепелта от камината се наслояваше на малки люспички по лавицата и пода.

Децата ѝ бяха навън, някъде в множеството, дърпаха Йорген за ръката и искаха да си купят всичко, което видят, тя знаеше как е.

Тя беше тук и ги чакаше. Но не искаше да се връщат, предпочиташе да е сама.

От камината се чу пукане.

Той беше мъртъв.

Преди да се събуди, беше сънувала как той пътува с влака и седи там, една седалка пред нея. С него бяха и двете му деца (беше си мислела, че са две, нямаше представа, че всъщност са три), но бяха пораснали, тийнейджъри, и тя си помисли, че сигурно и за него животът тече с бясна скорост. Една сметка, две числа, които детето му внезапно хвърли във въздуха, а той не успя да ги събере. Задачата беше лесна. 27 плюс 4, нещо такова, проста сметка, тя не знаеше какво точно се събира. Имаше чувството, че е под вода, всичко се случваше ужасно бавно, събра числата наум и когато беше готова с отговора, ѝ се прииска да му го извика, но това би означавало да се разкрие, да издаде, че е там. Затова си замълча.

Снимката във вестника показваше стръмната канара, от която бе паднал, сива и отвесна, точно до едни най-обикновени къщи. На заден план се виждаха стълби, под скалата имаше настилка от шистов камък, и тя, и склонът отзад проблясваха от влагата. На снимката изглеждаха толкова студени.

Сигурно е паднал през нощта и е бил намерен рано сутринта, тоест днес. В неделя.

Когато си е лягала снощи, той все още е бил жив, там, в града, където някога и тя беше живяла.

 

Срещна го през есента, в събота. Тъкмо беше навършила деветнайсет и онази вечер, едва няколко седмици след като се беше преместила в Трондхайм, беше излязла с Камила и Хелге, с които живееше, и с няколко техни приятели от Нурфиордайд. Бяха в препълнен с хора пиано бар. Той стоеше в центъра на залата, или поне впоследствие ѝ се струваше, че е стоял в центъра на залата и е привличал вниманието на всички. Колкото повече време минаваше оттогава, толкова по-ясно го виждаше в онова помещение. Барът беше пълен с посетители, но тя помнеше само него: Носеше червена кърпа за глава и бяло плетено поло, усмихваше се и изглеждаше толкова доволен, че очите ѝ непрестанно се стрелкаха към него. Нейната компания седеше на маса близо до пианиста, хората наоколо танцуваха и пиеха. В един момент той изчезна и тя несъзнателно тръгна към центъра на залата. Започна да танцува, усещаше тялото си леко и сякаш безтегловно, докато подскачаше в ритъма на YMCA[2], не разбираше значението на буквите, но мяташе ръце насам-натам като всички останали. Камила танцуваше пред нея и също мяташе ръце и се смееше високо. Изглеждаше пияна, макар почти да не беше пила, вероятно просто беше щастлива. Навсякъде около тях имаше хора, наблъскани един до друг, и на Магни ѝ харесваше чувството да е част от един по-голям организъм, от цялата тази енергия, която заличаваше разликите помежду им, така че всичко да се превърне само в движение, пулс и пот, а тя напълно да изчезне в музиката. В следващия момент усети нещо зад гърба си, тяло до тялото си, дъх в ухото си и когато се обърна, там стоеше той. Песента свърши, лицето ѝ беше цялото в пот, от тонколоните зазвуча едно бавно парче и той ѝ подаде ръка. Очите му бяха черни парчета въглен. Не, благодаря, каза тя и се усмихна. О, хайде де, подкани я той, притисна длан към сърцето си и придоби тъжно изражение. Камила стоеше отстрани с вдигнати вежди и изобщо не се опитваше да скрие мнението си за него. Магни ѝ се усмихна извинително, обърна се, отпусна ръце на раменете му и той я придърпа към себе си в тромав и интимен танц. Да не би да си балерина, попита я, след като музиката спря и осветлението се включи. Тя му се изсмя, той просто трябваше да се откаже.

После излязоха навън, с потните си тела под връхните дрехи, и когато той я покани у тях, тя не се замисли за повече от миг. Раздели се с приятелите си и им каза, че ще се прибере по-късно. Идеята не е добра, предупреди я Камила, която беше по-голяма с три години, и я дръпна за ръкава. Нямаш представа кой е, продължи тя и я погледна настоятелно. Но Магни много добре знаеше кой е, както и знаеше какво прави.

[1]Времето да подготовка за Рождество Христово, четири седмици преди Коледа. – Б. р.

[2]Песен на американската диско група „Вилидж пийпъл“, първоначално ориентирана към гей аудиторията, но впоследствие станала една от най-популярните групи от 70-те и 80-те години на 20 век. – Б. р.

Можете да откриете книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.