Романът „Клитемнестра“ нa Костанца Касати преобръща мита за съпругата на Агамемнон

Мощен и смел дебют, превърнал се в един от най-популярните исторически романи на десетилетието

 

Почитателите на нашумелите през последните години преразкази на гръцката митология като „Песен за Ахил“, „Итака“ и „Хиляда кораба“ ще се влюбят в зашеметяващия дебютен роман на Костанца Касати – „Клитемнестра“, който преобръща мита за съпругата на Агамемнон и я представя в нова, детайлна и многопластова светлина.

Вече и в превод на български с логото на издателство „Сиела“, „Клитемнестра“ рисува емоционален и докосващ портрет на човечността, скръбта и отмъщението, в чийто център стои една от най-сложните и криворазбрани героини на гръцката митология.

В свят, в който певците пеят песни за подвизите на царете, но умело забравят престъпленията им, пламенната история на Костанца Касати дава глас на онези персонажи, движещи се по ръба на забравата.

Родена като волна и независима принцеса на Спарта, Клитемнестра е пълна противоположност на сестра си Елена, чието най-голямо оръжие е неземната ѝ красота. За разлика от нея Клитемнестра се уповава на своите ум, сила и смелост и вярва, че може да бъде по-добър владетел от който и да е мъж.

Но дори и това няма да ѝ е достатъчно, когато мойрите я изправят очи в очи с чудовището, предречено да бъде неин съпруг – Агамемнон. Тиранинът, който е известен със своята жестокост дори в един свят, където кръвожадността е по-скоро норма, а не изключение. Клитемнестра е принудена да наблюдава безпомощно престъпленията му, дори когато Агамемнон принася дъщеря им им в жертва, за да омиловисти боговете.

И докато Агамемнон води своята война на бойното поле, където „богоравни“ герои извършват неописуеми престъпления, Клитемнестра решава да задейства свой собствен план за отмъщение, който ще унищожи чудовището. Каквото и да ѝ коства това. Защото, за разлика от царете, цариците са или мразени, или забравени. А тя добре знае кое от двете предпочита.

Наситен с нажежени до бяло емоции, дебютният роман на Костанца Касати е зашеметяващ епос, в който няма герои и злодеи – само хора, водени от своите страсти и слабости.

Едно е ясно, веднъж прочели този провокиращ преразказ на Древна Елада, читателите няма да забравят името на  „Клитемнестра“ – майка, убийца, царица и смела жена, готова да направи всичко за хората, които обича.

„Човешкият живот се основава на болка. Но си струва, ако имаш няколко мига на щастие, мълния, разкъсваща тъмнината в небето.“

Из „Клитемнестра“ от Костанца Касати

„Клитемнестра“ нa Костанца Касати

1. Плячка

Клитемнестра поглежда надолу към стръмното дере, но не успява да види и следа от телата. Оглежда за пропукани черепи, счупени кости, за трупове, наядени от диви кучета и изкълвани от лешоядите, но там няма нищо. Виждат се само няколко цветя, дръзнали да пораснат между пукнатините, чиито венчелистчета белеят на фона на мрачното дере. Тя се пита как ли успяват да растат в това изпълнено със смърт място.

Когато беше малка, там долу нямаше цветя. Спомня си се, клекнала като дете в гората, как наблюдава старейшините, докато влачат престъпниците и хилавите бебета нагоре по пътеката и ги хвърлят в бездната, наричана от спартанците Кеада. Надолу по стръмната скала камъните са остри като прясно излят бронз и хлъзгави като рибешка карантия. Преди Клитемнестра се криеше и молеше за всички онези мъже, чиято смърт ще дойде бавно и болезнено. Не можеше да се моли за бебетата: мисълта я караше да усеща безпокойство. Щом се приближеше до ръба на пропастта, можеше да усети как лекият бриз гали кожата ѝ. Майка ѝ бе казала, че мъртвите младенци на дъното на Кеада говорят чрез вятъра. Гласовете им шепнат, но Клитемнестра не разбира какво казват. Затова оставя ума си да блуждае, докато гледа как слънцето наднича измежду разлистилите се клони.

Над гората е надвиснала зловеща тишина. Клитемнестра знае, че я следят. Бързо слиза от високото, оставяйки бездната зад гърба си, като внимава да не се спъне по хлъзгавите камъни на ловната пътека. Вятърът е студен, небето – по-сиво. Когато преди няколко часа напусна двореца, слънцето точно изгряваше, като разливаше топлина по кожата ѝ, а тревата под стъпките ѝ бе мокра. Майка ѝ вече е седнала в тронната зала, лицето ѝ сияе на оранжевата светлина и Клитемнестра се измъква през портите, преди да я забележат.

Внезапно движение зад дърветата е съпроводено от звука на чупещи се съчки. Клитемнестра се подхлъзва и раздира дланта си на острия ръб на една скала. Когато поглежда нагоре, готова да се защитава, две големи тъмни очи се взират на свой ред в нея. Просто някакъв елен. Тя стиска юмруци, после изтрива ръка в туниката си, преди кръвта да е оставила следи за нейния ловец.

Някъде над нея се чува воят на вълците в далечината, но въпреки това тя се насилва да продължи. Спартанските момчета на нейната възраст се борят по двойки с вълци и пантери като част от обучението си. Клитемнестра веднъж бе обръснала главата си по момчешки, за да отиде с тях в гимназиона, надявайки се, че там ще я подготвят за ловуване. Щом майка ѝ разбра, не я храни два дни. Каза ѝ: „Част от обучението на спартанските момчета е да гладуват, докато не са принудени да крадат“. Клитемнестра понесе наказанието – знаеше, че си го е заслужила.

Рекичката води до извор и малък водопад. Над него тя може да види цепнатина, вход към нещо, което прилича на пещера. Започва да се катери нагоре по покритите с мъх скали отстрани на извора. Ръката ѝ пулсира и се плъзга по повърхността на скалата. Лъкът ѝ е преметнат на гърба, ножът виси свободно от колана, а дръжката му се притиска към бедрото ѝ.

Тя спира на върха, за да си поеме дъх. Откъсва парче от туниката си, потапя го в бистрата вода на извора и го увива около кървящата си ръка. Короните на дъбовете се сливат с потъмняващото небе и всичко се размива пред уморените ѝ очи. Добре знае, че на земята е твърде е лесна плячка. Колкото по-високо се изкачиш, толкова по-добре, винаги казва баща ѝ

Тя се изкачва на най-високото дърво и възсяда един клон, откъдето може да слуша, стиснала здраво ножа си. Луната е високо в небето, чиито контури са ясни и студени като сребърен щит. Всичко мълчи освен водата на извора под краката ѝ.
Един клон изпуква и в мрака пред нея се появяват две златни очи, които я изучават. Клитемнестра остава неподвижна, кръвта пулсира в слепоочията ѝ. На отсрещното дърво някаква сребърна форма се измъква от сенките, като разкрива гъста козина и чифт заострени уши. Рис.

Звярът скача и се приземява на нейното дърво. Ударът я кара да изгуби равновесие. Стисва клона, но ноктите ѝ се чупят, всичко се изплъзва от дланите ѝ. Тя пада и се приземява върху калната земя. За секунда остава сляпа и бездиханна. Животното се опитва да скочи върху нея, но ръцете ѝ бързо литват към лъка и кочана. Клитемнестра пуска една стрела и се претъркулва настрани. Ноктите на риса я одраскват по гърба и тя изпищява.

Животното стои с гръб към тесния процеп, който води в пещерата. За момент жена и рис се взират един в друг. Тогава, бърза като атакуваща змия, Клитемнестра мята ножа си към плешката на животното. Рисът изревава и Клитемнестра побягва покрай него към тъмнината на пещерата. Тя едва се промушва през процепа, охлузва главата и бедрата си, потъва в тъмнината и чака, молейки се пещерата да няма друг вход или друг посетител.

Очите ѝ бавно свикват с мрака. Лъкът, както и повечето ѝ стрели са останали непокътнати и тя ги поставя настрана. Сваля окървавената си туника и я просва върху студената скала. Накъсаното ѝ дишане отеква във влажния въздух, сякаш самата пещера диша. Дали богинята Артемида може да я види сега? Иска ѝ се да е така, макар баща ѝ винаги да е казвал да не се занимава с боговете. Майка ѝ, от друга страна, вярва, че горите крият тайните на боговете. Пещерите за нея са убежища, умове, които имат свое собствено съзнание и са изживели живота на съществата, които са приютявали във времето. Но може би баща ѝ е прав: тази пещера ехти, пуста като храм, в дебрите на нощта. Чува се само стенанието на ранения рис, който се отдалечава все по-далеч и по-далече.

Когато звукът замира, Клитемнестра се довлича до цепнатината и наднича навън. Нищо не се движи по калната земя. Тя навлича обратно туниката си и потръпва, когато материята се залепва за раната ѝ, след което напуска пещерата, отърквайки бедра в гладките скали.

Рисът лежи близо до извора, кръвта му се е стекла по листа, опадали от портокаловите дървета като разлято вино. Клитемнестра докуцуква по-близо до него и прибира ножа си. Очите на животното са отворени и отразяват ярката форма на луната. Изненадата е все още като гравирана в тях, както и тъга. Не са много по-различни от очите на мъртвец. Клитемнестра връзва лапите на животното за колчана си и тръгва напред, като се надява да се прибере до сутринта.

Майка ѝ ще се гордее с улова ѝ.

Можете да откриете книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.