Японският бестселър „Гърди и яйца“ излиза на 17 май

Въздействащата история на три жени, дръзко озаглавена „Гърди и яйца“, беше приветствана от самия Харуки Мураками. Смесвайки ирония, прямота и непосредственост с поразителна емоционална дълбочина, Миеко Каваками разбива всички предубеждения относно стила на разказване и създаване на проза.

„Гърди и яйца“ (преводач: Надежда Розова, художник на корицата: Теодора Югова, 456 стр., цена: 25 лв.) заплита историите на три жени: в един горещ летен ден в Токио се срещат трийсетгодишната Нацу, нейната по-голяма сестра Макико и племенницата ѝ, тийнейджърката Мидорико. Всяка от тях се опитва да осмисли и преодолее предизвикателствата в живота си, да приеме или отхвърли себе си като жена, майка, дъщеря. Осем години по-късно Нацуко, вече утвърдена писателка, се завръща в града на своето детство и сред спомените търси път към несигурното си бъдеще.

С мощния си емоционален заряд измамно пестеливата проза на Каваками рисува многолик и трогателен портрет на съвременната японка с нейните съмнения, въпроси и морални дилеми, със стремежа ѝ към себеутвърждаване, към намиране на вътрешен покой и бъдеще в едно общество, което не предоставя лесни шансове.

Родена през 1976 година, японската писателка Миеко Каваками работи като стюардеса, книжарка и певица, издава три албума, след което напуска успешната си музикална кариера, за да напише десет романа и сборника с разкази. Носителка е на седем престижни японски награди, книгите ѝ са преведени на повече от двайсет езика, а романът „Гърди и яйца“ става световен бестселър. Днес Каваками е сред най-предизвикателните и интригуващи гласове на японската литература.

По-долу четете откъс от книгата на Миеко Каваками – „Гърди и яйца“

Беден ли си?

Ако искате да разберете колко бедно е отраснал някой, попитайте го колко прозореца е имал. Не питайте какво е имало в хладилника или в килера му. Броят на прозорците ще ви разкрие всичко. Абсолютно всичко. Ако човекът не е имал никакви прозорци или
пък – един-два, повече не ви трябва да знаете.

Помня, че веднъж споделих това с една жена. Не помня точно коя, но страшно ми се ядоса:
– Стига де. Ами ако човекът е имал само един прозорец, обаче огромен, с гледка към градина или нещо такова? Нали се сещаш, хубав панорамен прозорец. Това ще означава ли, че е бил беден?

Според мен обаче, ако си бил беден, не разсъждаваш така. Гледка към градината? Панорамен прозорец? И какво, по дяволите, би направило един прозорец „хубав“?

Големината на прозореца изобщо не фигурира в понятийната система на бедните хора. Никой от тях няма гледка. Прозорецът им е само мътно стъкло, скрито зад етажерки от шперплат. И може би дори не се отваря. Мръсен правоъгълник до счупен вентилатор на вентилационна шахта, който семейството не е използвало и никога няма да използва.
Само ако си го преживявал, знаеш какво е да си беден и имаш право да говориш за това. Може би си беден сега. Или си бил преди. Аз съм и двете. Родена съм бедна и все още съм.

Замислих се за всичко това отново заради момичето, което седеше срещу мен. Линия „Яманоте“ беше необичайно празна за летен ден. Всички си мълчаха, зяпаха си в телефоните или четяха евтини книги.

Момичето трябва да е било на девет-десет години. От лявата ѝ страна седеше младеж със спортен сак в краката, а от дясната – две по-големи момичета с ленти за коса с големи черни панделки. Тя като че ли беше сама.

Беше прекалено кльощава. Заради тъмната кожа петната от псориазис се открояваха още по-ясно. Сиви шорти, крачетата – слаби колкото ръцете, щръкнали от тюркоазения ѝ потник. Здраво стиснати устни и сковани рамене – напомняше мен като малка. Затова се замислих какво означава да си беден.

Гледах разтегленото деколте на потника ѝ и избелелите маратонки, които някога явно са били бели. Ужасно би било тя да отвори уста и зъбите ѝ да се окажат прогнили, нали? Забелязах, че не носи чанта – нито ръчна, нито дамска, нито раничка. В джоба си ли държеше парите и билета? Нямах представа как се обличат нейните връстнички, когато се качват на влака, но се разтревожих, че момичето е с празни ръце.

Искаше ми се да стана от мястото си и да ѝ кажа нещо, което никой друг да не разбере – като кратките бележки, които човек си нахвърля в някой ъгъл на бележника с ясното съзнание, че никой друг освен него няма да ги разчете. Само че какво можех да ѝ кажа? Може би нещо за коравата ѝ коса, която сякаш не помръдваше, или за кожата ѝ. „Псориазисът ти ще се изчисти, когато пораснеш. Не допускай това да те смущава.“ Или да я попитам какви са прозорците ѝ? Аз никога не съм имала прозорци, от които да се вижда навън. А вие?

Погледнах си часовника. Точно пладне. Влакът се движеше в течната лятна жега. Приглушен глас от тонколоната над нас оповести следващата спирка, вратата
се отвори със съскане като от нещо продупчено и във влака, залитайки, се качи пиян възрастен мъж. Пътниците край него инстинктивно се отдръпнаха. Той простена тихо. Прошарената му брада, разтеглена като стоманена вата, висеше рошава над копчетата на съсипаната му униформа. Той стискаше в едната си ръка изпочупен прозрачен чадър, а с другата пресегна нагоре да се хване за кожената ръкохватка на лоста, но се люшна и не успя. Вратата се затвори и влакът потегли. Когато отново се обърнах, момичето го нямаше.

Когато слязох на гара „Токио“, се заковах на място, като видях човешкото множество. Откъде се бяха взели толкова хора? Къде отиваха? Заприлича ми повече на някакво чудато състезание, отколкото на тълпа. И като че ли аз единствена не знаех правилата. Стиснах платнената си торба, все едно животът ми зависеше от нея, и се опитвах да дишам дълбоко.

За пръв път стъпих на гара „Токио“ десет години по-рано, през лятото, когато навърших двайсет. Денят приличаше на днешния – колкото и да се бършеш, все си потен.

Мъкнех десетина книги от любимите си писатели, които, като всеки нормален човек, можех да изпратя предварително с останалия си багаж, само че аз не се разделях с тях, сякаш те ме предпазваха, носех ги в нелепо грамадната си здрава раница, която като гимназистка цяла вечност оглеждах и накрая купих от магазин за втора употреба (и която все още нося от време на време). Това се случи през 1998-а. Преди десет години. Надали на двайсет съм допускала в смътните си представи за бъдещето, че на трийсет все още ще бъда в Токио. Никой не чете писанията ми (моят блог събира прах в ъгъла на интернет и в хубавите дни го посещават един-двама души), нищо не е отпечатано. Не читатели, аз и приятели почти нямам. Още живея в същия апартамент с криви и олющени стени, в който все така прижуря нахалното следобедно слънце, издържам се със същата зле платена работа на пълен работен ден за не повече от 100 000 йени на месец и все още пиша ли, пиша, макар да нямам представа какво ще постигна. Животът ми прилича на прашна лавица в стара книжарница, където книгите не помръдват от мястото си цяла вечност, а единствената видима промяна у мен е, че тялото ми е остаряло с още десет години.

Отново погледнах часовника си. Дванайсет и четвърт. Пристигнах цели петнайсет минути по-рано, затова се облегнах на една от дебелите каменни колони, хладни зад гърба ми, и започнах да наблюдавам хората. Сред безкрайния поток от гласове и звуци видях как едно семейство забързано прекоси зрителното ми поле от дясно наляво, помъкнали сякаш всичките си вещи. Видях и майка, която водеше за ръчичка момченце, от чийто кръст висеше възголямо шише с вода. Врещеше бебе, тътрузеха се гримирани млади двойки, ухилени с лъскавите си бели зъби.

Извадих телефона си от чантата. Нямаше обаждания или есемеси от Макико. Сигурно се бяха качили навреме на скоростния влак от Осака и би трябвало да пристигнат на гара „Токио“ след пет минути. Уговорката беше да се срещнем тук, на северния изход на линия „Маруноучи“. По имейл им бях изпратила карта, за да знаят къде да отидат, но сега се разтревожих и проверих на телефона си коя дата е. 20 август. Няма проблем. Трябваше да се срещнем пред северния изход на линия „Маруноучи“ на гара „Токио“ на 20 август – тоест днес – в дванайсет и половина.

Скъпо дневниче,

И така. Цял живот ям яйца. Днес обаче научих, че жените имат „овум“ (и думата „овал“ идва от там) – яйцеклетка, тоест яйце. Как е възможно най-напред да науча за спермата? Не ми се струва честно. Тъй или иначе, това беше голямото ми откритие за деня. Няколко пъти ходих в училищната библиотека, но е много трудно да вземаш книги за вкъщи, пък и сбирката им не е голяма. Освен това е тясно и тъмно. Ако седнеш на някое от бюрата, някой все наднича да види какво
четеш. Затова започнах да ходя в истинска библиотека. Там мога да използвам и компютър. Освен това в училище ми е голяма мъка. Тъпо е. Всичко е тъпо. Тъпо е дори да пиша, че е тъпо. В училище поне нещата някак си се случват. Вкъщи въобще
не е така. Това са два различни свята. Най-хубаво е да се пише. Можеш да пишеш навсякъде, стига да имаш хартия и писалка. И е безплатно. Пишеш каквото си поискаш. Готино, нали? Тъкмо си мислех за различните начини да кажеш, че мразиш
нещо. Може да кажеш, че еди-какво си е отвратително, гнусно, неприятно. „Неприятен“ е обратното на „приятен“. Проверих и думата „гнусен“ в речника, намерих и съществителни: „гнус“, „погнуса“. Логично.

Мидорико

Макико, която ми идва на гости от Осака днес, е по-голямата ми сестра. Тя е на трийсет и девет години и има дванайсетгодишна дъщеря, която се казва Мидорико. Отглежда момичето сама.

След като навърших осемнайсет и Мидорико беше още бебе, няколко години живях заедно с тях в апартамент в Осака. Макико и съпругът ѝ се разделиха по време на нейната бременност и когато тя остана самотна майка, парите не ѝ достигаха и имаше нужда от помощ у дома. Двете решихме, че ще е най-удобно да живея при тях, вместо непрекъснато да пътувам дотам и обратно. Мидорико не е виждала баща си нито веднъж, поне доколкото на мен ми е известно. И вероятно не знае нищо
за него.

Все още не знам защо всъщност се разделиха Макико и съпругът ѝ. Помня, че много пъти съм говорила с Макико за бившия ѝ мъж и дали не е по-добре да се разведат, помня също, че положението беше много неприятно, но изобщо не помня как се стигна дотам. Бившият съпруг на Макико беше от Токио и се беше преместил в Осака, защото работеше там. Бяха заедно отскоро, когато Макико забременя. Едно от нещата, които помня, беше как той казваше на Макико „бебче“. В Осака никой не говореше така. Чувахме го само по филмите…

Можете да откриете книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.