Нойзи: Никой извън България не мисли за нас

Ивайло Нойзи Цветков

Никой извън България не мисли за нас, пише Ивайло Нойзи Цветков. Извън редките коментари в руските социални мрежи какви жалки предатели сме били, докато в САЩ изобщо не подозират за нашето съществуване.

Изток-Запад. Знаете го това, дори и да не сте чели Момо Капор, и го практикувате всекидневно. Ако едните така, и ние така; ако другите иначе, и ние веднага иначе. Това го помним още от Алеко, който ни завеща „най-важното“ – да се ослушваме и според геополитическия вятър дребната лична, а не национална печалбица да върви.

Не сме само ние.

Северна Македония, която политически изглежда съвсем когнитивно предизвикана след скорошните избори, сега окончателно ще се самосърбизира. И съответно ще се простреля не в крака, а направо в корема, по темата за европейската си интеграция.

Орбанова Унгария отдавна се мъчи да седне на два стола и т.н.

Рефлексът да се снишим, да не дразним никого

Т.е. тук смисълът е двойствен, като нерешителност между corpus и anima (тялото и душата – б.р.). По-дълбоките пластове на „душата“ имат своята индивидуална неповторимост с крайно необходимия „медиен показ“. Но с двойствената си външнополитическа позиция, чийто главен адепт изглежда е президентът Радев, ние губим хем философската си крайна неповторимост, както я описва Хюм, хем и по-дълбоките пластове на политиката в този вече съвсем объркан пост-щастлив свят. Не за друго, а защото говорим за функционални системи, които стават все повече колективни и универсални чрез социалните медии.

С други думи: неизкушените философски и мисловно избиратели падат в един и същи макиавелистки капан тип „Запад срещу Русия“, без да го осъзнават – те предимно гласуват за хора, които се опиват от властта и тя става тяхна цел, техният raison d’êtrе, като им е все тая за горните посоки и географски тежнения. И това няма нищо общо с raison d’êtat – общественият и държавен интерес в русоистки смисъл, за който те не знаят или не искат да знаят.

Да сме честни: много пъти в най-новата си история сме били и тако, и вако. С други думи: да видим, чакайте, да се снишим, да не дразним нито едната, нито другата страна. Все пак школовката от живковските времена все още важи. Да се опитаме да излъжем, да вкараме в клопка голяма част от хората.

Чудесен лошоват и опасен подход, защото ние никога не заехме твърдо „страна“. Има една донякъде забавна фалшификация – че цар Борис Трети бил казал „винаги с Германия, никога против Русия“ или нещо подобно. Само че е хубаво да сме си чели Захарий и Симеон Радев – т.е. да не се поддаваме на онзи прословут психологически аспект, при който гледаме да сме добре и с тия, и с ония. Имаме съмнителното щастие президент да е Радев – уж натовски генерал, който често се държи като непомерен проводник на путинисткото у нас. Пак го видяхме онзи ден заедно с Митрофанова да поздравява участниците в „Безсмъртния полк“.

Между Деметра и Хеката

С други думи, ние сякаш сме едновременно и Деметра, и Хеката – хем се мъчим да сме богиня на натовското и европейско плодородие, хем ни мъчи източната магьосница Хеката, получила „Путинов паспорт“ да провожда влияние. И големи групи от хора, включително от уж по-светнатата средна класа, дебнат като героя на Алеко накъде ще духне вятърът.

Но Хеката, не забравяйте, е лошата магьосница; тя е нощта повече и от самата богиня на нощта Нюкта, тя е вещицата на древния свят.

А ако аз съм едновременно рационален психолог и ирационален митолог, психологът ще трябва да се бори със същите трудности като митолога – че голяма част от тукашните избиратели се самоомагьосват и гласуват според външната ориентация, което граничи със слабоумието.

Никой толкова не се сеща за нас

Нито в САЩ, нито в Русия, нито дори в ЕС мислят за нас, както ние си мислим и си придаваме несъществуващо значение. Те просто НЕ мислят за нас, извън редките коментари в руските социални мрежи какви жалки предатели сме били, докато в САЩ изобщо не подозират за нашето съществуване.

И в двата случая има някакъв чиновнически „‘разузнавач“ от последния ред, вероятно назначен като цяло за Балканите, а не конкретно за нас, който нещо там, ако се стигне до него, трябва да се отчита. В Буркина Фасо имат и чиновник, който отговаря за средна Африка, зашили са му поне пет държави начело с Нигер и Мали.

Но в нашата политическа тенджера тези великански спорове къкрят, решават съдби още от Драган Цанков насам. Донякъде трогателно, сякаш не сме надмогнали Добри Войников и нашата българска „циливилизация“ е комично важна.

Хайде по-спокойно. Хората по света се вълнуват далеч повече от разправията на Кендрик Ламар и Дрейк, както и аз, впрочем. Никой нищо особено не е написал в сериозна медия за България в последната година. Мисълта ми е да престанем с тая наша племенност тип „запад-изток“.

Няма шоколадово яйце с играчка от изток. Няма и грам технология. Там няма нищо – освен съвременен вид робство.

Автор: Ивайло Нойзи Цветков, Дойче Веле

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.