Сборникът с разкази на Иво Сиромахов „Очила“ с ново издание

Популярният писател в ново, по-деликатно и романтично амплоа, добавя още 13 нови истории за сбъднатите и несбъднатите мечти

 

13 години след като за пръв път изненада читателите, в ново издание, допълнено с точно 13 нови истории, излиза легендарният сборник с разкази „Очила“ от писателя, журналист, сценарист и водещ Иво Сиромахов.

В тези 31 истински и почти истински истории авторът на „У майкини“, „Певицата взема властта“ и „Бай Тошо“ съблича мантията си на едно от най-безкомпромисните и остри български пера и оголва своята писателска чувствителност. Под деликатния похлупак на този личен и съкровен сборник се крият нежни и романтични миниатюри на човешката душа, изправена срещу северния вятър на прекършените илюзии.

През „Очила“-та на разноликите му персонажи светът навън невинаги изглежда честен и справедлив, но в гънките му винаги се крият неугасващите пламъчета на надеждата и светлината. С опадалите цветове на прецъфтялата любов ще ни запознае Скитника; късметът ще кацне на рамото (или покрива) ни в „Коминочистачката“; ледено студената сълза на Снежния човек ще се разтопи в сърцата ни, „Направени сме ний от сънища“ ще си кажем със забавния разказ за търговеца на сънища, а „Очила“-та на различно дете ще ни покажат света, разсечен от пукнатините на предразсъдъците.

Оригинален и проникновен, но и изтъкан от несравнимото чувство за хумор на Иво Сиромахов, „Очила“ е многоцветно одеало, към което пришити едно до друго ще откриете щастието и тъгата, голямата любов и още по-голямото разбито сърце.

Някои болезнено реални, а други сякаш излезли от Огледалния свят на фантазията, разказите в този сборник ни запращат във вселената на сбъднатите и несбъднатите мечти. Но водени от финия почерк на писателя, читателите винаги се чувстват у дома. Литература, която ни припомня, че имаме нужда от писана любов.

Из „Очила и нови разкази“ от Иво Сиромахов

СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК

– Харесва ли ти, господине?

Гласът беше детски, но не виждах откъде идва.

– Аз го направих.

Зад снежния човек се показа момче на около седем-осем години. Ръцете му бяха зачервени от студа. Момчето духна върху тях, за да ги стопли.

– Да знаеш, че т’ва е най-хубавият снежен човек, който съм правил през целия си живот. Само морков си няма, ама нищо.

– Наистина е много хубав – съгласих се.

– Казва се Белчо. Знаеш ли защо?

– Защо?

– Щото всички снежни човеци се казват Снежко. А тоя е различен.

– Така е.

– И морков имаше, ама огладнях и го изядох.

Момчето ме погледна някак виновно. Аз се усмихнах.

– Снежният човек е по-голям от теб.

– Да. Татко казваше, че човек винаги трябва да прави неща, които са по-големи от него.

– Хубава шапка има.

– Т’ва е мойта шапка. Ама му отива, нали?

– Много му отива.

Свечеряваше се и фенерите в парка светнаха. Нашите три силуета – моят, на момчето и на снежния човек, хвърляха сиви сенки върху снега.

– Искаш ли да го купиш, господине?

– За какво ми е?

– А на мен за какво ми е? Направих го за сестра ми, но тя вече му се зарадва, така че повече не ни трябва.

Чак сега видях, че на пейката срещу снежния човек седи малко момиче. Беше се свила в късото си палтенце и трепереше от студ.

– Здрасти – казах ѝ.

– Няма смисъл да ѝ говориш – каза момчето. – Глухоняма е.

– Съжалявам.

– А, съжаляваш. Изобщо не ти пука. Да не е твоя сестра! Казваш го само колкото да кажеш нещо.

Стана ми гадно и замълчах. Стояхме с момчето пред снежния човек и се гледахме.

– И к’во сега, ще го купиш ли?

– Ами…

– Като го купиш, ще можеш да си го прекръстиш, както искаш… Но най-хубавото е, че ще си имаш лично твой снежен човек и можеш да го показваш на разни хора. Ще ги водиш тука и ще им викаш: „Ей т’ва е моят човек“. Айде господине, моля те, купи го. Сестра ми е гладна.

Погледнах момичето. То беше забило поглед във върховете на обувките си.

– Два лева добре ли е? – попита момчето и бързо добави:

– Обаче без шапката!

– А не може ли да ти дам парите, без да го купувам?

– Не е честно. Татко казваше, че човек трябва да изкарва парите си с работа, а не да му ги подаряват… Ако два лева ти е скъпо, ще ти го дам за един. Става ли?

Извадих от джоба си смачкана десетолевка и му я подадох.

– Нямам да ти върна. Ще отида до магазина да ги разваля. Ей сега се връщам, господине.

– Не искам да ми връщаш. Давам ти десет лева за Белчо.

– Ама така не е честно. Татко казваше, че човек никога не трябва да взима повече пари, отколкото е заслужил. Иначе се разваля.

– Давам ти десет лева и това е.

– Тогава, господине, ще ти направя още четири снежни човека, за да е честно. Десет лева – пет снежни човека. Така добре ли е?

– Не искам да правиш повече снежни човеци. Иди и купи на сестра ти нещо за ядене.

– Ама аз ей сега бързичко ще ги направя и отиваме.

Зимният мрак се сгъстяваше. Момчето направи голяма снежна топка и я затъркаля в мокрия сняг. Буташе я енергично, затъваше до колене в снега, дишаше тежко.

Момичето на пейката вдигна очи към побелелите клони на кестените и тихичко се засмя на нещо.

Моят снежен човек ме гледаше.

От въгленовото му око се търкулна една капка и тежко тупна в снега.

Можете да откриете „Очила“ ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.