Нойзи: Как да говорим на младите за комунизма, паметта и миналото?

Ивайло Нойзи Цветков

Имало е един Тодор Живков. Той не е давал свобода за нищо. И е имал агенти. Днес тези агенти са станали олигарси. И искат да управляват отново в стил „Живков“. Ивайло Нойзи Цветков за разговора за миналото с най-младите.

Дъщеря ми Анна тази година ще стане на 16. Вълнува се предимно от Тейлър Суифт и Хари Стайлс, макар да знае и всичко вече за попмузиката по принцип. Аз гледам да съм готин баща (все пак се занимавам с попкултура, откакто се помня). Гледаме 4-часовия концертен филм за „The Eras Tour“ на Суифт, вълнуваме се също, че Хари май е изоставил приятелката си Тейлър Ръсел.

Нищо ново, аз така се вълнувах за „Нирвана“ и „Гънс ен Роузес“ – когато например Аксел се раздели със супермодела Стефани Сиймор след великото видео на „November Rain”.

Но понякога между нас изниква и разговорът за миналото – и по-специално за комунизма. Ясно, те не знаят, в най-добрия случай са чували за това като за някакво „древно“ време, в което родителите са пребивавали и вероятно някои са се мъчили.

Смазващото „равенство“, което не трябва никога да се връща

Но аз не се отказвам. Обяснявам за купища изтрепани хора, хора като нас, за смазващото „равенство“ по отношение на жената, принудена да работи мъжки работи при соца, освен да е подценена домакиня, за липсата на каквато и да била възможност жената докъм 1970-те да влияе, че и да каже каквото и да било. Прилагам и спомени от бабите, обяснявам, че ние в София като че сме леко привилигеровани спрямо жените в малките градове или села.

Обяснявам и за ролята на жената в соц-индустриализацията, Георги Марков хубаво я описа – темата „равенството на половете“ се превърна в безмилостна експлоатация на жената. Жената в двойствена позиция – уж изтръгната от домакинството, но и назначена някъде на чисто мъжка работа, а пък де факто в double jeopardy (двойна опасност), както викат англичаните. Шест-седем часа като монтажник или нещо подобно, а след това да върти домакинството.

Анна разбира. Разбира най-вече факта, че трябва да цени сегашното, в което няма риск на 18 да не можеш да учиш в университет, защото местата са запазени за соц-феодалната класа. Тя дори първоначално не ме разбра, когато се опитах да обясня, че до края на 1980-те де факто не можеше да отидеш в Австрия, където след месец ще ходи на концерт на любимата си Тейлър Суифт.

„А защо, тате, е било така?“

Защото, любов моя, е имало нещо като комунизъм, макар и не чак в отвратителния оригинал СССР. При който, представи си:

  • Не може да слушаш Тейлър Суифт (Мадона и т.н.);
  • Не можеш да кажеш каквото мислиш, защото няма къде;
  • Не може да слушаш Тейлър Суифт, още веднъж, представи си;
  • Не може да пиеш Кока-Кола, камо ли Спрайт;
  • Не можеш да не славиш някакви хора като Георги Димитров;
  • Не можеш да кажеш на учителя какво мислиш;
  • Не можеш нищо, дори да си блестяща ученичка, каквато си сега, защото по-глупавите, синчето на някой, са направени „отрядни председатели“ или нещо друго и те са толерирани, като умален политически модел. И те получават шестиците, дори ти да знаеш по-добре.

Как да говорим с младите по тези теми?

И тук идва най-важният въпрос: как обясняваме комунизма на по-младите? Аз правя така: представи си реалност, в която няма нищо, което днес те определя. Няма смартфон, няма световна свързаност, няма компютри, няма Гугъл, четеш книги като луд и се надяваш, че си чел повече от другите. За сметка на това има множество игри пред нашия софийски блок, но ние не знаем, че може да има друго, че нашите връстници във Франция или Англия имат съвсем друг хоризонт.

Аз специално казвам така: Анна, бейби, представи си общество, в което всичко, което не е изрично забранено, е позволено, но това не е много. Защото комунизмът предимно забранява. И кой знае защо, ни продава прясното мляко в пликчета, вероятно за по-евтино.

Трудно ми е да ѝ обясня политически и философски за какво става дума – че комунизмът, освен просташка и нереална идеология на „равенството“, е също така виновен за стотици милиони не-военни жертви, например в СССР и Китай.

Според мен към милениалите трябва да се обърнем по следния начин: имало е един Тодор Живков и той не е давал свобода за нищо. Направил е така, че мнозина да стават негови агенти и да говорят лошо за хора, които не харесват. А системата е била такава, че агентите на Тодор Живков не само са взели парите на държавата, но и са станали днес олигарси и богати хора. И искат днес да управляват държавата отново в стил „Тодор Живков“.

А какво всъщност стана, докато ние вярвахме на Фукуяма за възцаряването на либералната демокрация? Ми много просто – дебелото статукво ви превзема и всички вече говорят за пропуснат шанс.

Мнозина даже си искат бай Тодор, но това е психологически обяснимо – искат си базовата сигурност в този все по-несигурен свят.

Можем ли изобщо да повлияем на най-младото поколение?

Но мисля за друго: как да говорим на децата, има ли още шанс да ни чуят?

И този разговор не е само за как изговаряме комунизма – той е за паметта по принцип. Как – въпрос към вас – някога сме изговаряли например монархизма? Никак, знам.

Хайде за финал нещо нормално. Този разговор с дъщеря ми е за паметта и как я предаваме на своите. Този разговор е далеч по-широк от „онова за комунизма“ – той е за имплантирането на „civitas“, на свободна гражданственост на децата, които вече не са деца.

„Гражданственост“ не е нищо друго, освен способността да схващаш, че имаш известен дълг към общността, че не живееш сам. Че от негласуването ти произтичат серия проблеми, на които си жертва – бавното правосъдие, бавните магистрали, бавното общо развитие на тази страна. Спрямо Румъния. Или дори Албания. Обидно е, но е факт.

А относно паметта: мога много да философизирам, но и аз ще се съглася с колегата Хюм, който първи писа за това: че инстинктите са да се забравя, а рациото – да се помни.

Аз помня всичко назад, въпросът тук е как да повлияем и да дадем нещо на новото поколение – на генерация „Алфа“ (Gen Alpha).

И моят отговор е: Няма как, защото Gen Alpha са в съвсем друга парадигма на селективно възприятие. Благодарение на проклетата дигитална революция. Ние сме страшен провал, те почват наново.

Да си говорим пак през 2040-а. Godspeed.

Автор: Ивайло Нойзи Цветков, Дойче Веле

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.