„Лудориите на лошото момиче“ от Марио Варгас Льоса с ново издание

Ново издание на един от непомръкващите шедьоври на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса „Лудориите на лошото момиче“ вече е на книжния пазар.

Това е любовен роман, съвършено нов за мен жанр. Във всички мои предишни книги има любовна интрига, но аз никога не съм я извеждал на преден план. Сега вече се чувствам достатъчно съзрял, за да запълня тази празнина.

„Лудориите на лошото момиче“ (преводач: Kатя Диманова, художник на корицата: Стефан Касъров, 368 стр., цена: 26 лв., издателство „Колибри“) умело преплита емоции и еротика, комично и трагично, реалност и художествена измислица. Варгас Льоса разкрива различните лица на това вечно чувство: любовта като шемет и наслада, като опасна игра, като средство за домогване до богатство, като отчаяна вярност и болка, като смисъл на живота.

Тя е „лошото момиче“ – бунтарка, авантюристка, прагматична. Той е „доброто момче“ – в плен на наивната си, саможертвена, обречена любов към нея. Съдбите им се срещат и разминават във вихъра на странна, луда любовна история, която продължава повече от четири десетилетия и отвежда читателя в Париж, Лондон, Токио, Мадрид. А неин ярък фон са емблематични събития и процеси от втората половина на XX в. – революционните движения в Латинска Америка и младежките бунтове в Европа, бохемският живот на Лондон от 60-те години и икономическото чудо на Япония, рокендролът и СПИН-ът, френският постструктурализъм и руското дисидентство.

Кариерата на Марио Варгас Льоса минава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода. Той съчетава криминални мотиви и исторически факти, политическа алегория и непоколебима социална критика – всичко това облъхнато от чувство за хумор. Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща” свидетелстват за ангажираността на писателя с темата за същността на перуанското общество и неговите дехуманизиращи механизми за подчинение и контрол. С логото на „Колибри“ у нас излезе и романът „Сурови времена“ (2019), задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства. А сборникът с есета „Зовът на племето“ е своеобразна интелектуална автобиография на писателя, с която той отдава дължимото на мисловната традиция, установена от Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел.

По-долу четете откъс от книгата на Марио Варгас Льоса – „Лудориите на лошото момиче“

„Лудориите на лошото момиче“

Из ЧИЛИЙКИТЕ

 

Славно беше онова лято. Дойде Перес Прадо със своя оркестър от дузина професори, за да оживи карнавалните танци в клубовете „Терасас“ в Мирафлорес и „Лаун Тенис“ в Лима; на стадиона за корида „Пласа де Ачо“ се проведе национален шампионат по мамбо, който пожъна небивал успех въпреки заканата на архиепископа на Лима, кардинал Хуан Гуалберто Гевара, да отлъчи от Църквата всички участващи двойки, а пък моят квартал – квартал „Алегре“, между улиците „Диего Фере“, „Хуан Фанинг“ и „Колон“ в Мирафлорес, организира състезания по уличен футбол, колоездене, лека атлетика и плуване с квартала около улица „Сан Мартин“, които, разбира се, спечелихме.

Невероятни неща се случиха през лятото на 1950 година. Кохиноба Ланяс за пръв път свали момиче – червенокосата Семинауел – и тя, за изненада на цял Мирафлорес, взе че му каза „да“. Кохиноба забрави, че куца, и от този момент нататък вървеше по улиците изпъчен като Чарлс Атлас. Тико Тираванте заряза Илсе и тръгна с Лаурита, Виктор Охеда тръгна с Илсе и заряза Инхе, Хуан Барето тръгна с Инхе и заряза Илсе. Толкова много сантиментални размествания настъпиха в квартала, че ходехме като зашеметени, едни се влюбваха, други се разлюбваха и на излизане от съботните вечеринки двойките невинаги бяха същите като на влизане. „Разпасана работа!“, възмущаваше се леля ми Алберта, при която живеех след смъртта на моите родители.

Вълните на плажа край Мирафлорес се разбиваха на два пъти, най-напред в далечината, на двеста метра от брега, и ние – смелчаци – отивахме дотам, за да ги посрещаме с гърди и се оставяхме да ни влачат стотина метра до мястото, където утихваха, за да се възземат и разпенят наново, та после пак да се разбият във втори прибой, който ни пързаляше по вълнисти коридори до дребните камъчета на плажа.

През онова невероятно лято вече никой не танцуваше валс, коридо, блус, болеро или гуарача на вечеринките в Мирафлорес, понеже се появи мамбото. Мамбото – земетръс, който накара всички танцуващи на кварталните забави, деца, юноши, че и възрастни, да вият снага, да подрипват и да правят фигури. Същото ставаше със сигурност и извън Мирафлорес, оттатък света и живота, в „Линсе“, „Бреня“, „Чорильос“ или в още по-екзотичните квартали като „Виктория“, в центъра на Лима, в „Римак“ и „Ел Порвенир“, където ние, мирафлорци, не бяхме стъпвали и не смятахме, че някога ще ни се наложи да стъпим.

И така както от валса и гуарачата, от самбото и полката бяхме минали на мамбото, минахме и от кънките и тротинетките на велосипеда, а някои от нас – например Тато Монхе и Тони Еспехо – на мотоциклета, а един-двама дори на автомобила, като кварталния дългуч Лучин, който от време на време задигаше открития шевролет на баща си и ни разкарваше по крайбрежните улици от „Терасас“ чак до края на булевард „Армендàрис“ със сто километра в час.

Но най-забележителното събитие през онова лято беше появата в Мирафлорес на две сестри, родени в далечното Чили, чието предизвикателно присъствие и необичаен говор – адски бърз, с изядени последни срички на думите и с възклицателно придихание в края на изреченията, звучащо приблизително като „пуè“– накара всички нас, момчетиите от Мирафрлорес, които тъкмо бяхме минали от къси на дълги панталони, да си загубим ума. А мен най-много от всички.

Малката сестра приличаше на по-голямата и обратно. Каката се казваше Лили и беше една идея по-нисичка от Луси, макар да я водеше с една година. Лили трябва да беше на не повече от четиринайсет-петнайсет години, а Луси – на тринайсет-четиринайсет. Определението „предизвикателни“ сякаш беше измислено точно за тях, но Луси, макар и такава, не беше чак като сестра си не само защото косата ѝ беше по-къса и не толкова руса и се обличаше по-скромно от Лили, а и защото беше помълчалива, а когато танцуваше, въпреки че също правеше фигури и виеше снага по-дръзко от всяко друго момиче от Мирафлорес, изглеждаше сдържана, свенлива и едва ли не невзрачна в сравнение с тоя пумпал, с тоя люшкан от вятъра пламък, с тоя блуждаещ огън, каквато беше Лили, когато от плочите в уредбата гръмнеше мамбото и почнехме да танцуваме.

Лили танцуваше много ритмично и грациозно, тананикайки усмихнато текста на песента, вдигаше ръце, разголваше колена и движеше кръста и раменете си така, че цялото ѝ дребно тяло, чиито извивки бяха преднамерено подчертани от безбройните дипли на полите и блузите, които носеше, сякаш тръпнеше, вибрираше и участваше в танца от върха на косата до пръстите на краката. Който се хванеше на мамбо с нея, винаги си патеше, понеже как да следва, без да се омотае, дяволския вихър на тези бедра и пъргави крачета? Изключено! Изоставаше още в началото с ясното съзнание, че очите на всички двойки са вперени в несравнимите мамбови стъпки на Лили. „Какво момиче!“, възмущаваше се леля Алберта, „кълчи се като Тонголеле, като танцьорка на румба от мексикански филм“. „Впрочем да не забравяме, че е чилийка“, отговаряше си сама, „тамошните жени не са от най-свестните“.

Хлътнах по Лили до уши, най-романтичния начин да се влюбиш – имаше и друг израз: „да си загубиш ума“ – и през онова незабравимо лято ѝ се обясних три пъти в любов. Първия път – на балкона на кино „Рикардо Палма“, което се намираше в централния парк на Мирафлорес, на сутрешната прожекция в неделя, и тя ме отряза – била още много малка, за да има ухажор. Втория – на пистата за кънки, която откриха същото лято пред парка „Саласар“, и пак ми каза „не“ – трябвало да помисли, понеже, макар че мъничко ме харесвала, техните я били помолили да не се хваща с никого, докато не свърши четвърти гимназиален клас, а тя беше още в трети. И последния път – няколко дни преди големия скандал – в „Крийм Рика“ на булевард „Ларко“, докато пиехме млечен шейк с ванилия и естествено, получих поредното „не“ – нямало смисъл да ми казвала „да“, след като така и така сме изглеждали като влюбена двойка. Не ни ли слагали винаги един до друг у Марта, когато играехме на „познай истината“? Не сме ли сядали заедно на плажа в Мирафлорес? Не танцувала ли тя с мен повече, отколкото с всеки друг на вечеринките? За какво тогава да ми казва формално „да“, след като цял Мирафлорес ни смятал за двойка? С личицето си на манекен, с тъмните лукави очи и мъничка уста с месести устни Лили беше самото въплъщение на женското кокетство.

„Харесвам всичко в теб“, повтарях ѝ аз. „Но най-много начина, по който говориш.“ Насмешлив и оригинален, толкова различен от перуанския по интонация и напевност, както и по някои изрази, думи и поговорки, които шашваха всички в квартала и ни караха да се чудим какво ли означават и дали не крият някоя подигравка. Лили непрекъснато ръсеше двусмислици, задаваше гатанки или разказваше толкова пиперливи вицове, че момичетата от квартала си глътваха езика.

„Тия чилийки са ужасни“, отсъждаше леля ми Алберта, сваляйки и надявайки очилата си с вид на учителка от колеж, загрижена, че двете чужденки ще подкопаят морала в Мирафлорес.

Можете да откриете книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.