Четем литературния шедьовър на Владислав Ванчура „Капризно лято“

На 21 юни излиза хумористичният шедьовър на Владислав Ванчура „Капризно лято“ (112 стр., цена: 24 лв., твърди корици) в превод на Васил Самоковлиев.

На фона на едно капризно лято в рамките на три дни и три нощи се разиграва не по-малко капризна история, в която неочаквани приключения и любовни афери с непредвиден край разстройват за кратко спокойния живот в чешкото курортно градче Крокови Вари. Магията на „Капризно лято” се крие не толкова в самата история, колкото в колоритното изграждане на героите, в пародийно пресъздадената провинциална атмосфера в годините след Първата световна война, в съвършения образен език и най-вече в тънкия, неповторим хумор. Всичко това превръща „хумористичното романче“ на Ванчура, илюстрирано от знаменития чешки художник Йозеф Чапек, в истински литературен шедьовър.

Заслуга за нестихващия и до днес интерес към тази очарователна книжка има и режисьорът Иржи Менцел, който по нейния сюжет през 1967 г. създава не по-малко обаятелна кинотворба, получила световно признание на редица филмови фестивали.

Владислав Ванчура (1891–1942) е чешки белетрист, драматург и режисьор. През 20-те и 30-те години на XX век публикува сборници с разкази, пиеси и романи („Хлебарят Ян Мархоул”, „Капризно лято”, „Маркета Лазарова”, „Картини от историята на чешкия народ” и др.), които го нареждат сред знаковите фигури на европейската литература. В прозата си писателят търси нов, авангарден изказ и създава свой неповторим стил, съчетаващ словесния експеримент, архаизацията на езика и високата поетичност. Като участник в антифашистката съпротива по време на германската окупация на Чехословакия е заловен от Гестапо и екзекутиран.

По-долу четете откъс от книгата на Владислав Ванчура – „Капризно лято“

Владислав Ванчура „Капризно лято“

Доброто старо време

Мнозина смелчаци, озоват ли се в началото на великолепния месец юни, се заседяват в сянката на чинарите и техният суров на пръв поглед вид постепенно се смекчава. Погледнете клонака и високия живачен стълб, дето се надига и пак спада, напомняйки дишането на спящ човек. Погледнете поклащането на чадъра за слънце и това лице, често страховито. Нека спре да вири нос и да цупи люто подпухналите си устни, нека се поукроти, защото, ей богу, градът е спокоен.

Сред полята плодородни се белеят равни двори, както се пее в народните песни, бичетата са станали волове, юниците са стелни и май е останал някъде назад.

Облечете се по възможност в бяло и поседнете без определени намерения пред хотела си. По дяволите! Нима не е достоен за подражание примерът на дедите ни, които се запасвали, мятали палто през лакът и с бавна крачка поемали към арките на градините, за да се разположат на подредената вече маса?

В ония времена маркитанките на лятото в широки роби с качулки, с ниски и проветриви обувки, които не разравят алеите, обикаляли от човек на човек, от маса на маса и вадейки тефтер от големия си издут джоб, късали лист подир лист. Връхчето на носа им винаги почервенявало, щом се обърнели към госта, казвайки:

– Добър ден, господине. Каква прекрасна утрин, нали? Не ви ли изпълва с блаженство този десети час, който току-що отлита от старата кула на базиликата „Свети Лаврентий“? Изглежда, времето – в сравнение с каквото и да било друго  – ни дарява с най-голяма признателност; и така си е – десет е повече от девет. Навремето здравата ругаха заради тоя храм, защото го строеше един обесник, който имà дързостта да промени строителния план пряко нормите. Познавахме този майстор и можем да си кажем, че ни харесваше, макар да си падаше малко безпътен.

– Ама как така  – изричал старият господин,  – значи тази църква е сгрешена и е извън нормите на доброто строителство? И аз забелязвам това едва днес!

– Забелязали сте съвсем правилно – казвала дамата, – а ще допуснете ли, че ето тази моя шапка цели девет сезона беше трън в очите на обществото? Ах, драги мой, всички така свикнаха вече и с нея, и с базиликата, че техните дефекти станаха норма за света. Защото, ще си позволя да го кажа пак, времето придава достойнство дори на уродливите.

Ехей-хей! Не си ли струва да повторим тези разговори? Нима развалят ритъма на здравословната разходка, от която трябва да се изпотим? Не са ли достатъчно правдиви и не долавяте ли в тях една почти съвършена посредственост?

Курортното средище Крокови Вари

Край възхитителната река Орше е разположен град с добро име и добра вода. Водата извира по сенчести места, а деветте най-буйни извора, уловени в девет кладенеца, са наречени с имената на деветте музи. Става дума за курорта Крокови Вари. Става дума за един град, открит за всекиго, построен наполовина от тухли, наполовина от кирпич и камък; за град, където не се е строило както трябва, но пък всички винаги са се радвали на добро здраве.

– Ха – обича да казва варският кмет, докато цепи картите, – ние не безделничим. Хей руп! Успешно и в благородна надпревара нашето селище навлиза в шестия месец юни, без да закъснява и изчаквайки съответния срок.

Та, значи, из тези краища на целесъобразие и припряно време (ах, къде ли не се старее стремглаво и къде ли не живеят люде, чиито средства да не са оправдани) имаше няколко чифлика и по някоя и друга имуществена собственост, твърде овехтяла. В повечето случаи тя бе спечелена в игра на карти, наричана МАЛКА-ГОЛЯМА или МАЛКАТА ВЗЕМА. Това е имот благодатен и добре стопанисван, защото, да си кажем правичката, тукашните граждани са изпраксани търговци и съвсем не им пречи това, че Крокови Вари е курорт от девета величина, с неблагоприятна облачност, с оскъдно слънцегреене, с непропусклива почва и с извори, далеч не горещи. И тъй да е! Даже и без канализация, това е все пак един буден и почтен град.

Времето

Григорианският календар аленееше с първата юнска неделя и биеха големите камбани. Времето се носеше с бързи крачки напред  – както обикновено става в неделен ден и по големите празници. Часът наближаваше осем – час, за който се твърди, че е муцуната на глутницата дневно време и че ще ви проследи, каквото и да става.

Възраст и местонахождение на заведението на Антонин Дура

Тъкмо тогава с песен и закачлива игра се поде в плаващия дом на Дура действието на този разказ. Салът на Антонин, върху който се издигат леки, необходими за всяка къпалня постройки, е привързан там, където Орше бърчи леко водната си шир, предусещайки пясъчна ивица в размер петдесет разтега. По тия места брегът откъм града е покрит с върбалаци, разпрострели се чак до градините на кожарите и производителите на вафли. С всяко лято той обраства свръх мяра, запазвайки почти девствения си бодлист облик. Никой не подрязва храсталаците и за ония, които отиват на реката, остават само няколко пътечки, за съжаление, тесни. В началото на всяка от тях е забит по един боядисан през пръсти кол, върху който се мъдри – като седло връз магарица – надпис: РЕЧНИ БАНИ.

– Ама разбира се  – казал бургграфът, комуто някъде през четиринайсети век се прищяло да кара нап раво, – ама разбира се, хайде да се изкъпем!

И като рекъл това, той стигнал през шубраците чак до пясъчната ивица и осъществил намерението си. Оттогава, доколкото се помни, тези места се използват по предназначението им.

Можете да откриете книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.