Георги Харизанов, Институт за дясна политика
Нов национален демократизъм. С тази формулировка беше обобщена публикацията на премиера Бойко Борисов на 29-ти декември.
Израз е, не е термин. Ако беше термин, нямаше да има нужда от обяснение и търсене на смисъла. Човек просто отваря енциклопедия или уикипедия и проверява значението.
Тъй като не е термин, има възможност за всякакви интерпретации. Доколкото с колегите от Института за дясна политика имаме непосредствени впечатления от коалицията ГЕРБ-РБ, както и от вижданията на премиера за предизвикателствата пред новото управление, бих извел следното тълкувание:
Нов.
Нуждата от нов подход е очевидна. Особено след отвратителната последна година и половина. Новото трябва да е различно от банкрута на Луканов, от безвремието на Попов, от мафията на Беров, от идеализма на Филип Димитров, от неориентираността на Виденов, от параноичния диктат на Костов, от благородната реституция на Сакскобургготски, от безогледното грабене по времето на тройната коалиция, от пренатягането на колана и постните пици от първия мандат на Борисов и особено от пика на простащината, наглостта и показния инат в политиката, олицетворени от Орешарски и кукловодите му.
Новото трябва да е различно от досега познатото, в което позитивите потъват в общия поток на изродената медийна среда, зависимата съдебна система, подчинените специални служби, деформираното функциониране на отношенията държава – бизнес и на отношенията държава – данъкоплатец.
И доколкото новото не може да се случи изведнъж, дори поради прозаичния факт, че реформи се правят с пари /а пари няма/, самата смяна на реториката и новият подход в определянето на поставените цели е огромна крачка сама по себе си.
На фона на факта, че образът на Борисов се оказа тефлонов към всички простащини, които медиите-бухалки изляха по негов адрес през последните години, отстъпването крачка назад е първата важна част от въпросното ново. Няма я треската в упражняването на всекидневната сила, жаждата за денонощно присъствие в медиите, нетърпението да бъде изговорена и управлявана всяка тема. Премиерът бавно и систематично си гради образа на стратег, на бащица и на човек, който, въпреки че разполага с реална власт, не е склонен да прекалява с употребата й. А по-скоро да използва силата на позицията си за изграждане на дългосрочна консенсусна стратегия. Естествено, скачайки от пожар в пожар, предвид унаследената политическа и икономическа среда.
Но новото е налице – и в стратегията на самия Борисов, и в стратегията на управлението му.
Национален.
Противно на пропагандата от страна на един криещ се под пластмасова маса хулиган, национализмът не е негов патент. Нито пък защитата на националните интереси.
Национализъм не е да се пращат циганите в резервати, нито пък да се наричат човешки същества „улични кучки“ от парламентарната трибуна.
Национализмът не е даването на трибуна на професор Гергелчев, който с пяна на уста да убеждава податливите на конспиративни теории българи как едни лоши американци изнасят едни вагони със злато.
Национален интерес е да НЕ се набият поредните милиарди в поредните енергийни безсмислици като „Белене“ и „Цанков камък“.
Национален интерес е да се отстояват пред Брюксел правата и интересите на България, както и да бъде използвана руската атака срещу нас в контекста на европейската подкрепа по възможно най-прагматичния и дипломатичен начин.
Национален интерес е да се продължат инвестициите в инфраструктура и енергийна ефективност, които да ни превърнат, освен в данъчна, и в реална дестинация за насочване на инвестиции. Да се продължи натиска за разрушаване на порочните зависимости в съдебната система, с което да се покаже воля за защита на правото на всеки да прави бизнес по правилата, а и да прави политика по правилата. Да се гарантира сигурността на лекарите, които спасяват животи и да се спрат кранчетата на Лимончо и Портокалчо, както и носенето на „химикалки“ на ръка на лекарите, докато болниците им трупат многомилионни дългове. Да се накарат учениците да мислят, вместо да снимат чалга клипове и масови побоища с телефоните си, струващи колкото три учителски заплати.
Националните интереси не са запазена територия на лумпениадата и маргиналните фашизоиди.
И колкото повече смислените политици говорят за националното, толкова по-очевиден ще става този факт. И толкова по-изпразнена от съдържание ще бъде истеричната реторика на проруските и ксенофобски кресливци.
Демократизъм.
Думата, в интерес на истината, е използвана за пръв път от Георги Коритаров през 2013-та. Функцията на корена й, демокрацията, за съжаление се раздели с ореола си в очите на огромна част от българските гласоподаватели, предимно от лявата част на спектъра. Разочарованието от прехода, от нищетата, от наложилото се като жизнен стандарт елементарно оцеляване, прерасна в разочарование от самата демокрация. Не без помощта на леви и псевдопатриотични медии, които обясняваха всички политически и икономически несполуки с рефрена: „На ви сега демокрация“. Рефрен, който сработи в неуспялата, неинформирана и необразована част от обществото. Частта, която Борислав Зюмбюлев сполучливо нарече „белите цигани“, плюс възрастните носталгици по байтошовото „спокойствие“, „равенство“ и „ред“.
Демократизъм, различен от окупирането на властта при Орбан и национализирането при Туск. Демократизъм, близък до модела „Меркел“ – привидно невъзможна поради чисто идеологични различия коалиция, функционираща около ясно разписани цели и приоритети.
Демократизмът, в смисъла на прагматичното всекидневно прилагане на демокрацията, е добре формулиран, макар и не с тази дума, и от Радан Кънев – другият лидер на управляващата коалиция. В свое интервю Кънев казва: „Българската политика се превръща в изкуство на съставяне на мнозинства, на постигане на съгласия и на търсене на взаимни компромиси, за да може нещата да се случват“.
Рухването на мита „Борисов – диктаторът“, наслагван основно от пискливите говорители на левицата и проваления Станишев, намира своето поредно потвърждение в самото сформиране на новото правителство, в преговорните процеси, във формата на кабинета и в поредицата изявления и действия на лидерите на управляващите партии.
Нов национален демократизъм.
Воля за отричане на досегашните пороци на прехода. За осъзнаване, признаване и избягване на повторението на предишни грешки.
Извеждане на националните интереси на преден план. Без филски и фобски залитания, без раболепничене и сляпо подчинение. И без истерични крясъци от фашизоидни златни пръстчета.
Демокрацията – не само като говорене и празно клише, а като всекидневно търсене на консенсуса и съгласието, така щото наистина народът да управлява – чрез съгласие и представеност около взетите решения на максимално голяма част от българските гласоподаватели.
Звучи добре. Осъществимо е – лидерът и волята са налице. И е крайно време.